Твърде много лидери в Европа просто вече не могат да свършат работата си, според агенция „Блумбърг“. Премиерът на Обединеното кралство Киър Стармър и френският президент Еманюел Макрон изглежда се борят най-много, но колегите им от Хага до Варшава и от Берлин до Мадрид са в една и съща лодка, управлявайки държави, които стават все по-неуправляеми.
Голяма част от Стария континент сега е измъчвана от пагубна комбинация от напрегнати бюджети, ледена администрация, парламентарна фрагментация, енергична опозиция от политически крайности и раздори, често изливащи се по улиците. Във Франция синдикатите се постараха да блокират страната в четвъртък (18 септември) в знак на протест срещу усилията за намаляване на публичните разходи.
Безсилието на власт се превръща в норма, а затрудненията стават още по-тревожни заради неортодоксалните решения на президента Доналд Тръмп във Вашингтон, по-точно множеството изпълнителни заповеди, които поставят под въпрос конституционния ред отвъд Атлантика.
За европейските правителства, вкопчени в свиващия се политически център, преструвката, че бизнесът работи както обикновено, отстъпва място на имплицитно признание, че известна парализа и сътресения вероятно ще останат. Това може скоро да се превърне в паника, тъй като анкетите показват силна подкрепа за крайнодесните на следващите избори в Германия, Франция и Обединеното кралство.
Пазарите на облигации отчитат напрежението в последните две икономики, като доходността по дългосрочните им правителствени облигации се покачва. Такива предупредителни светлини сигнализират, че търпението на инвеститорите не може да се приема за даденост.
Но отвъд финансовите заплахи: политическата нестабилност и инерцията, съпътстващи посланието към избирателите, че настоящите структури не могат да изпълнят очакванията, носят свързаните с тях опасности.
В национален аспект, парадоксът на катаклизма, подхранван от крайностите наляво и надясно, е, че той отваря още по-широко вратата за достъп до високи постове. Междувременно, един отслабен континент е все по-уязвим за капризите на глобалните режими или силните хора, възползващи се от слабостта – от руския президент Владимир Путин до Тръмп в Америка и Китай под ръководството на Си Дзинпин.
„Аз съм настроен доста песимистично“, заявява Джовани Орсина, който ръководи катедрата по политически науки в римския университет „Луис“, кат отбелязва, че „светът се промени и Европа е квадратна щанга, която вече не пасва.“
Кризата на управлението в Европа има общи теми. Тя най-често отразява разпадане на консенсуса за това как да се разпределят приходите от слабия икономически растеж, подклаждано от аргументи от крайната левица или десница, че или по-богатите, или имигрантите са част от проблема.
Застаряващото население засилва бюджетния натиск и добавя и поколенческо измерение към раздора. Докато Франция и Обединеното кралство в момента са в светлината на прожекторите, всяка нация, разчитаща на публично финансирани пенсии, не на последно място Германия и Испания, е изправена пред трудни избори.
Историята на Европа е трогателен пътеводител за крайните заплахи, изобилстваща от ехото от междувоенните години, когато хаосът в Италия и Германия е инкубирал фашизма, последван от Португалия и Испания. Междувременно, обречената френска Трета република и продължителните икономически сътресения във Великобритания оставиха и двете страни твърде самовлюбени, за да оценят опасностите, породени от нацисткия режим, който се разпространява в Берлин.
Като се върнем обратно в наши дни, Франция е най-яркият пример за политическа нестабилност и патова ситуация. Петият ѝ министър-председател за две години, Себастиан Льокорню, ще трябва да направи реални отстъпки на левицата, за да приеме бюджет и да запази властта си. С по-малко от две години до края на пострадалия президентски мандат на Макрон, крайнодясното Национално събрание има цялата самоувереност на политическо движение, което усеща, че времето му почти е дошло.
Според икономисти на аженция „Блумбърг“, „Европа живее с наследството от 15 години сътресения – от кризата в еврозоната до пандемията и войната в Украйна. Резултатът е фрагментирани парламенти, поляризирани партии и все по-нестабилни електорати. Когато тази динамика се комбинира с фискални ограничения в много страни, капацитетът на правителствата да осъществят значителна промяна в политиката става все по-ограничен.“
Междувременно, във Великобритания Стармър се справя зле. Властта, която притежаваше първоначално, след като спечели голямо парламентарно мнозинство през миналата година, вече кърви заради лошо приет бюджет, пазарни колебания и принудителните оставки на ключови съюзници.
С възобновяването на опасенията от инфлация, управляващата му Лейбъристка партия е в открит бунт, а след най-голямата демонстрация на крайната десница в историята на Великобритания в централен Лондон, популистката Реформаторска партия, водена от Найджъл Фараж, води в анкетите и движи политическата енергия.
В сравнение с Обединеното кралство и Франция, Германия има много по-ниско дългово бреме. Но коалицията на канцлера Фридрих Мерц, сформирана след победата на политическата му сила на изборите през февруари, която го принуди да поднови съюза със социалдемократите, вече показва пукнатини.
Съставът на Бундестага е толкова нестабилен, че той успя да постигне жизненоважно увеличение на разходите за отбрана само чрез разхлабване на дълговата спирачка на страната, използвайки законодателите от предишния парламент, преди новата кохорта да встъпи в длъжност. Крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ сега е основната опозиционна сила в Германия и в момента е рамо до рамо с християндемократите на Мерц в надпреварата за следващите избори.
В Испания коалицията, водена от социалистите на премиера Педро Санчес, се задържа на власт само благодарение на спорен съюз с каталунските сепаратисти. Съседна Португалия премина през три вота за същия брой години.
Сред най-големите европейски страни Италия може да изглежда като изключение, като Джорджа Мелони наскоро стана най-дълго управлявалият премиер, откакто Силвио Берлускони се оттегли от поста си през 2011 година. Въпреки това, ръцете ѝ са вързани от конкуриращите се искания на коалицията ѝ, огромното дългово бреме и политическата система, ограничена от две еднакво мощни парламентарни камари. И, очевидно, присъщата опасност от нестабилност е причина за дисциплината в нейния алианс.
Политическият пейзаж в Нидерландия е доста фрагментиран с представените в момента 15 партии в Камарата на представителите.
На други места в Европа цари политическа безизходица. Нидерландският премиер Дик Схоф оцеля след вот на доверие в края на август, но трябва да се яви на предсрочни избори през септември. На Белгия ѝ трябваше повече от половин година след собствения ѝ национален вот, за да сформира коалиция през януари – пно-добър резултат в сравнение с 500-дневното чакане предишния път.
Обръщайки се на изток, втората година на Доналд Туск като премиер беше провалена от шокиращата победа на националистически аутсайдер за президент, който сега може да наложи вето върху опитите за намаляване на един от най-големите бюджетни дефицити в Европейския съюз, защото мнозинството в правителството не е достатъчно голямо.
Румъния излиза от най-тежката си политическа криза след краха на комунизма, след като маргинален кандидат през миналата година се появи от неизвестността, за да спечели първия тур на президентските избори на фона на съмнения за руска подкрепа.
Регионалните структури могат да компенсират вътрешния хаос, в повечето случаи защото не отговарят директно пред избирателите. Например, Европейската централна банка може да претендира за известен успех в постигането на ценова стабилност на фона на изключително нестабилна среда.
Но ЕС, от който са част, по самата си природа като клуб от нации, има свои собствени предизвикателства. Докато законите и ограниченията му преди това са помагали за смазването на колелата на континенталния растеж, процесите му на вземане на решения са бавни и често зависят от консенсус. Същевременно, блокът е и гръмоотвод за критики от страна на националистическите движения, както се вижда от напускането на Обединеното кралство.
Колективната импотентност, породена от фрагментираните демокрации, предлага възможност, за която руският президент Владимир Путин не е предполагал и чийто скорошни атаки с дронове срещу Полша и Румъния подчертават апетита му да тества слабостите на съседите си.
Междувременно, Китай се опитва да разруши единството, като търси съюзи със страни като Испания, докато търговската сделка на Тръмп с ЕС подчерта как той гледа на Стария континент – по-скоро като ресурс, който трябва да бъде извлечен.
Докато политиците се подготвят за регионално събиране на Европейската политическа общност в началото на октомври, мнозина могат поне да си вдъхнат кураж, че разполагат с известно време. Най-големите страни имат повече от година до общите избори, а Великобритания и Германия може да имат време до 2029 г., ако правителствата им успеят да се задържат на власт. Техните лидери обаче все повече приличат на конституционни суверени, председателстващи церемониите, но лишени от способността да управляват.
Източник: Banker.bg
