В навечерието на изборите си струва да се върнем към основополагащата идея, че върховният суверен (народът) решава кой да управлява и въобще кой да присъства в политиката. На пръв поглед това е очевидна истина, но непрекъснато сме свидетели как определени кръгове призовават една или друга партия (политическа личност) да бъдат „извадени от политиката“. Всъщност, като отчитаме дълбокото разделение, омерзението от системните партии и крайно ниския рейтинг на повечето политици, на такъв тип призиви за „лустрация“ биха могли да бъдат подложени почти всички днешни политически играчи.
Това обаче не е „път към храма“. Нека припомним – за тези, които не са запомнили или дори не са разбрали – че при демокрацията легитимната власт произтича от суверенната воля на народа. Тази воля се изразява основно чрез свободни и честни избори. Затова в една истинска демокрация няма „лоши“ и „добри“ политици, поне от гледна точка на правото да бъдат избирани. Докато едно лице отговаря на конституционните и законови изисквания (възраст, гражданство, липса на съдебна забрана и т.н.), то има правото да бъде избирано.
По-нататък, именно
избирателят е този, който с вота си преценява кой да го представлява.
Ако определена политическа фигура събира достатъчно гласове, това означава, че тя представлява интересите и вижданията на една част от обществото. Да се твърди, че тези хора трябва да бъдат „извадени от политиката“ против волята на техните избиратели, всъщност означава, че се отрича правото на тези избиратели да изразяват своята воля.
В България често чуваме призиви от определени политически среди, неправителствени организации или граждани определени политически личности „да бъдат извадени от политиката“. Най-често се споменават Делян Пеевски и Бойко Борисов, но не са малко политиците, които имат под 20 на сто обществено одобрение, така че е въпрос на ситуация и техните имена да бъдат добавени. Тук е ключово да се направи разграничението между личното право на всеки човек да не харесва даден политик и да желае той да се оттегли, от една страна, и демократичната легитимност, от друга. Докато партиите на Борисов (ГЕРБ) и Пеевски (ДПС „Ново начало“) събират стотици хиляди гласове на избори, те имат пълната демократична легитимност да участват в политическия живот.
Ако приемем обратния аргумент, а именно, че дадена група хора (например други политически партии или определени кръгове) има правото да реши, че „Борисов, Пеевски и т.н. не трябва да ги има“, без значение как са гласували хората, отваряме вратата за един опасен прецедент. Днес една група решава кого да „извади“, но утре друга група може да реши да „извади“ някой друг. Трудно може да се възрази, че това вече не е демокрация, а как ще го наречем, е въпрос на терминологичен спор,
Фокусът трябва да бъде поставен там, където му е мястото,
върху решаващата роля на избирателите. Ако има електорат, който подкрепя даден политик, значи той изпълнява функцията да представлява този електорат. В демокрацията не може да има „лустрация“ на неудобни политици, освен ако те не са нарушили закона по начин, който води до присъда и лишаване от права. Следователно един политик може да „излезе“ от политиката само по два начина – или когато хората, които гласуват за него, намалеят и той не събере нужната подкрепа, или ако бъде осъден за престъпление и му бъде отнето правото да заема определена длъжност.
На практика апелите Борисов, Пеевски или някой друг „да изчезнат от политиката“, отправени от техни опоненти, звучат като признание за собствената им неспособност да ги победят по демократичен път, т.е. да убедят повече хора да гласуват за тях, отколкото за тези политици. Или въобще да убедят достатъчно хора да излязат да гласуват.
Макар протестът да е свещено демократично право, той не може да замени изборите. В една утвърдена демокрация, колкото и оправдан да е протестът срещу даден политик, той остава на власт, докато парламентът (избран от народа) не гласува вот на недоверие или докато на избори не се реши обратното. Да не харесваш Пеевски, Борисов, Радев или който да било друг е напълно нормално и е твое демократично право. Да искаш да ги махнеш със закон, със съдебно решение без доказана вина или с политически натиск – това вече подкопава принципа, че народът е суверен.
Битката срещу тях трябва да се води не с искане за забраната им,
а с убеждаване на колкото е възможно по-голяма част от техните избиратели да спрат да ги подкрепят. Докато тези избиратели съществуват, съществува и тяхното право на представителство.
И така, не подлежи на оспорване идеята, че народът решава. Но тук възниква ключовият въпрос: кой е този „народ“ и как се формира волята му? Ако допуснем, че вотът може да бъде съществено модифициран (купен, контролиран, манипулиран), тогава целият демократичен модел се срива. В този случай вече не „народът“ е решил, а тези, които са успели да организират фалшификацията. Ясно е, че легитимността на властта произтича от свободното и информирано съгласие на управляваните. Ако вотът не е свободен (защото някой е принуден да гласува по определен начин) или не е информиран (защото медийната среда е изкривена до степен на пропагандна манипулация), то това съгласие е фиктивно.
Тук стигаме до много важен нюанс, свързан с конкретния български случай. Често се казва: „300 000 души са гласували за Х или Y, значи те имат легитимност.“ Трябва обаче да се направи изричната уговорка: „Това е така, но ако сме сигурни, че тези 300 000 гласа са автентичната воля на тези 300 000 души, а не резултат от корпоративен вот, купен вот или вот под страх“.
Ако успеем да осигурим достатъчно честни избори
(чрез надеждна технология и процедура на гласуване и броене на гласовете, строги и реално прилагани санкции за купуване на гласове и фалшификации, автентичен вот на диаспората), тогава подкрепата за даден политик или партия ще отразяват реалното им тегло в обществото.
Възможно е в подобни условия подкрепата за някои политически фигури или партии да спадне драстично. Ако вотът е честен, значението на контролирания вот спада съществено и политикът остава само с „истинските“ си привърженици. Ако те не са достатъчно, той естествено отпада от политическата сцена, и то по демократичен път. Ако обаче и при честни избори продължава да има значима подкрепа, той не може да бъде „изваден“ от политиката, колкото и да не го харесваме.
Иначе казано, трябва да съчетаем двете страни в една обща теза: „Ако хората наистина искат тези политици, нека ги имат, но нека бъдем сигурни, че това наистина е тяхната воля.“ Ако изборите са честни и вотът е свободен, тогава резултатът, какъвто и да е той, е легитимен. Ако вотът е манипулиран, тогава няма демокрация, независимо дали „лошите“ или „добрите“ печелят.
Източник: Banker.bg
