Независимо дали го осъзнават или не, повечето хора пътуват с вдъхновение, с муза, кацнала на рамото им, която им нашепва къде да отидат и какво да правят. За някои това може да е Джаки Онасис, която обикаля бляскавите европейски салони, следвана от своите куфарчета марка „Гучи“; за други това може да е Пърси Шели, мъкнещ раница и дневник до другия край на Средиземно море, за да общува с елините. За нас обаче това бе Бонд, Джеймс Бонд, британският таен агент, който воюва с лошите през деня, а вечер излиза като по чудо без нито едно петно на костюма си, за да танцува танго с Октопуси.
Джеймс Бонд е „роден“ в Ямайка, в Оракабеса, малък град в енорията Сейнт Мери. Именно тук Иън Флеминг дава живот на 007 през 1952 г. с първите редове на романа „Казино Роял“. Независимо от факта, че Бонд е литературен герой, прави впечатление частицата карибско ДНК в него – откритото му, лежерно поведение, ненатрапчивото му отношение към живота и най-вече неизбежното му завръщане в шезлонга под листата на палмите, винаги с коктейл в ръка и мадама, която масажира раменете му, докато текат финалните надписи.
И въпреки това, някак си ни е трудно да си представим Бонд затворен зад вратите на който и да е ол-инклузив ямайски курорт (друга доходоносна концепция, сътворена именно тук). Затова по време на обиколката ни из острова, се допитахме до нашата муза, която, естествено, ни подучи да изберем по-авантюристичен подход и да се отправим на пътешествие, което да ни разкрие пълния потенциал на Ямайка.
След като се приземихме в Кингстън, наехме една Тойота 4х4 (очевидно Астън Мартин не беше сред предлаганите автомобили) и поехме на едно чудно пътуване под листата на палмите (без коктейлите), с две момичета на задната седалка и ослепителното ямайско слънце, блеснало в стъклата на слънчевите ни очила.
Goldeneye, курортът на Крис Блекуел, основателят на Island Records, записвал някога Боб Марли и превърнал го в звезда, а по-късно подпомогнал Грейс Джоунс и U2, купил старото имение на Иън Флеминг в края на веригата от имоти, простираща се на север до Монтего Бей и го превърнал в това, което е днес. Отвъд вратите от ковано желязо бяхме посрещнати от пищна тропическа растителност, включително високи мангови дървета и ниски такива, окичени със зелен лайм, от които барманите сутрин беряха суровината си за коктейлите вечер. Но най-странно бе дървото-гюле с характерните си плодове, които израстват на гроздове по стъблото му, вместо по клоните.
През 1995 г. Ан Ходжис, може би най-известният архитект на Ямайка, проектира дървени вили, скрити зад тучната растителност, свързани помежду си с пътеки от камъни и чакъл, водещи до малки заливи, врязани в скалите под тях. Така Goldeneye разполага само с 6 вили, които могат да приютят 25 души, всяка със собствена външна баня. От задната част на бунгалото се излиза на дървена платформа, заобиколена със стена от бамбук или изолирана с преграда, обрасла в зеленина, така че вземането на душ на открито под листата на бананово дърво е преживяване, което не се забравя.
Също толкова впечатляващо е и посещението на автентичната къща на Иън Флеминг, където той създава повечето от романите си за Джеймс Бонд по време на редовните си зимни забежки в Ямайка. Може дори да седнете на запазеното му оригинално бюро, въпреки че едва ли ще ви хрумнат по-забавни сюжети, отколкото са в неговите книги. Между другото, ако се чудите как може да се преведе Goldeneye, трябва да знаете, че истинският Джеймс Бонд, чието име Флеминг заимства, защото му харесва как звучи, по професия бил орнитолог; така че Golden-eye е птица – потапница-звънарка (Вucephala clangula).
Изритвайки обувките си на плажа се насочихме боси към шатрата на ръба на скалите, която служеше едновременно и за ресторант, и за бар. Настанили се удобно с чаши в ръка, зареяхме поглед към лагуната, ограждаща имота. Надигнахме коктейлите от тъмен ром, подправен с ананасов сок и лайм, и се чукнахме за пристигането ни в Ямайка. Продължавайки от плажа „Джеймс Бонд“ на запад по крайбрежието на острова, се потопихме изцяло в атмосферата на провинциална Ямайка. Преживяхме разтърсващи костите пътища, борейки се с огромни дупки и свлачища, разпръснали своя воал от камъни по двулентовия път, приеман тук за магистрала, наречен А1. По едно време слаба надежда ни вдъхнаха малките градчета като Дънкан и Фалмут, които можеха да се похвалят с не една и две красиви къщички в пастелни тонове, веранди с перила от перлички и кремави каменни сгради от XIX в., включително прекрасна църква и енорийска зала. Бараките от гофрирана ламарина обаче бяха далеч по-обичайни за провинцията и при липсата на пътни знаци, единственият сигурен знак, че се движим в правилната посока, бе постоянният поток от цистерни, които заплашително се накланяха по острите завои Затова най-сетне решихме да спрем да починем и да похапнем нещо.
На няколко километра от Фалмут край шосето видяхме гол до кръста мъж да продава огромен октопод – държеше го високо над главата си с една ръка, наподобявайки Персей, издигнал във въздуха главата на Медуза горгона. За съжаление обаче джипът ни не разполагаше с кухня. Но пък за щастие няколко километра по-надолу усетихме аромата на дим от бахарово дърво, на което традиционно се приготвя джърк – емблемата на ямайската кухня. Той се носеше от групата дървени бараки, в чийто изкопни ями се печеше пилешкото. Джърк е стил на готвене от острова, при който месото се натрива с бахар, карамфил, люти чушки, лайм, мед и след това се пече на барбекю на жар от бахарови дървета в плитки ями, които го опушват допълнително и така засилват пикантността му. Ние обаче се нуждаехме в момента точно от това – по-силно преживяване, което да замести яда ни. Колибите носеха екзотични имена като „Опитай ме“, „Това и онова“, „Само зад ъгъла“. Решихме да спрем „само зад ъгъла“ и паркирахме на чакълестата алея в края на отбивката. Докато чакахме поръчката си наблюдавахме тлеещите огньове, където пилешкото и свинското бавно почерняваха. Младеж съсредоточено разсичаше готовите пилета на две с исполински сатър, а после с огромна усмивка поднасяше порциите. Седнахме на сянка под зелени чадъри, където обърнати бирени бурета служеха за столове и маси.
Коефициентът на ексклузивност бе на съвсем друго ниво от другата страна на Монтего Бей, в Round Hill Hotel & Villas, един от най-старите курорти на острова, отворил врати през 1953 година. Вилите с дървени капаци на прозорците срещу силното ямайско слънце бяха амфитеатрално разположени по стръмен склон, от който се откриваше перфектна панорама към лазурното море.
На следващата сутрин закуската в нашия хотел бе сервирана на верандата, където се запознахме с аки – тропически плод, донесен от капитан Уилям Блай от Западна Африка. Той обаче е отровен, ако не е напълно узрял. Аки е намерил толкова благодатна почва в Ямайка, че се предлага целогодишно и се е превърнал в национален плод. Затова и ястието, което се приготвя с него е националното ястие на острова – ackee and codfish или аки и солена риба. Плодовете обикновено се варят във вода половин час, след което се задушават с лук, домати, сладки люти чушки и бахар, и едва накрая се прибавя солената риба, наследство от англичаните. Някои ще възразят, че това едва ли става за ядене, но всъщност е вкусно, солено, ядково и рибно – чудесно за късна закуска.
Така подкрепени потеглихме с нашият верен джип на юг към нови приключения, които не закъсняха. Крайбрежната „магистрала“ навлезе в още по-провинциални земи, за да се озовем сред полета, засети със захарна тръстика. За наша изненада обаче колкото по-диво ставаше, толкова повече шосето се разширяваше. Единственото обяснение бе, че наближавахме Трежър Бийч или Плажа на съкровищата, но също така и фактът, че южната част на Ямайка най-често е удряна от циклони. Навсякъде съзирахме зеещи процепи, в които прииждащата вода бе издълбала улеи, а те се спускаха до асфалта и го раздираха на две. Широките шосета позволяваха цепнатините да бъдат заобиколени и да продължим напред.
А пътят водеше до низ от бутикови курорти, първият от които бе нашият Jake’s, за който чухме, че е доста чудато място (както всичко в Ямайка). И ретро автомобилът пред входа му го доказваше – оставен да лежи на четири спукани гуми, той изглеждаше по-скоро зловещ, отколкото приканващ.
Но вътре обстановката бе друга. Дъги, който от 12 години въртеше шейкъра в Jake’s, ни миксира перфектни маргарити за добре дошли. Нашата виличка се оказа малка едностайна колиба на колове, разположена на самия бряг, с рамки на прозорците, изработени от плаващи дървета, ярко оцветени стъклени бутилки, вградени в мазилката на стените, и катинар с верига, който държеше вратата, ако изобщо искате да я затворите в задушните ямайски нощи.
Jake’s предлагаше само 15 вили, като „най-луксозната“ бе миниатюрна къщичка, издържана в мароканския стил с двойна спалня, покрита с балдахин и шезлонги на плоския покрив, но в нито една нямаше телевизор или контакт за зареждане на лаптоп. Въпреки това в синхрон с новите тенденции на зеленото мислене, курортът привличаше главно младите, които с удоволствие оставяха зад себе си телефоните и преносимите компютри (поне за седмица, което си е истинско постижение за тях).
А нашата муза, след като ни показа всички нюанси на Ямайка, най-накрая реши да си поиграе с нас. Последната вечер, докато ключът ни заяждаше в катинара, чухме шумолене в храстите. Подобно на агент 007, ние се сгушихме в сянката на стрехите и затаихме дъх в очакване на врага. И тогава през един каменен парапет се появи първо главата, после тялото, а накрая и опашката на една игуана. Ние й светнахме с фенерче в очите и тя избяга. Джеймс Бонд отново победи, а ние доказахме на момичетата, че могат да разчитат на нас. И естествено в отплата поискахме масаж. Така дойдоха „финалните надписи“ и на нашето пътешествие в Ямайка.
Четете още: Торчело: Венеция преди Венеция
Източник: Banker.bg
