Често се случва, ако се опитате да си купите цигари от денонощен магазин, да ви откажат плащане с банкова карта. „Купете и други неща, за едни цигари няма да включвам машинката”, гласи любезната покана. Обяснението е, че от кутия цигари ще оставиш „пяна” за търговеца няколко десетки евроцента, които обслужващата банка вероятно ще им отнеме с таксите.
Не са малко магазините – основно за хранителни стоки, често и ресторанти, които работят само с кеш. Защо е така при бурното развитие на картовите плащания, IT технологиите и безспорното удобство и атрактивност за клиентите, което пък вдига продажбите?
Банковите карти изместват парите в брой. Това показват последните данни на националния оператор за картови разплащания БОРИКА. Пред декември през системите са преминали 57.2 млн. картови трансакции – с 11% повече спрямо декември 2024 година. Близо половината от всички плащания в супермаркети и други търговски обекти вече са с карти. Погасяването на битови сметки с карта също се е увеличило – с 64% като брой трансакции и с цели 113% като обща стойност.
За клиента при плащане с карта на ПОС терминал в България обикновено няма такса. Повечето банки не начисляват комисиона за покупки с дебитна или кредитна карта. За търговеца обаче банката или доставчикът на ПОС услугата удържа комисиона за всяка картова трансакция. Размерът ѝ зависи от договора, вида на картата и оборота на търговеца.
Освен комисионата за картовото плащане, търговецът може да има и други разходи. Сред тях са месечна такса за ПОС терминал – фиксирана сума за ползване на устройството или услугата, наем на ПОС терминала, ако той не е предоставен безплатно. Може да има и такса за инсталиране, която някои доставчици начисляват, както и такси за обслужване и техническа поддръжка.
Има още една уловка за търговеца – минимален месечен оборот. При някои договори, ако той не бъде достигнат, може да се начисли допълнителна такса. Понякога се изисква такса за възстановяване на суми (refund) или за обработка на оспорени плащания (chargeback), ако възникнат такива случаи.
Други доставчици пък искат такси за онлайн плащания. Ако търговецът приема плащания през интернет, обикновено има отделна тарифа за виртуален ПОС.
При самата картова трансакция комисионата обикновено се състои от няколко компонента: междубанкова такса (interchange) – отива към банката издател на картата, такса към картовата схема (например Visa или Mastercard) и надценка на обслужващата банка или платежния оператор (acquirer).
В България общата цена за търговеца често е в диапазона около 1 до 3% от стойността на плащането, като при големи обороти може да бъде по-ниска, а при малки търговци или определени видове карти – по-висока.
Теоретичната част обаче приключва тук. Защото зад отказите от ПОС терминали, такива за плащане с карти и телефони, има и поне „50 нюанса „сиво”.
Доставчиците на плодове и зеленчуци например не желаят и да видят банкова карта. Те зареждат магазина лично без да обясняват как заедно с краставиците и лука са производители и на банани и искат сделката да приключи на момента.
Други пък разсъждават на принципа „по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето” и, притеснени дали стоката им ще се продаде бързо, гледат да си получат базовата стойност.
Това се отразява на крайните търговци, които винаги трябва да имат кеш, за да обслужват тези щения и по тази линия се създава кешова верига. А това често стига и до клиента – чрез предпочитанието да плати кеш, защото „спря интернетът”, „батерията падна”, „свърши хартията” и т.н.
Укриването на приходи при кешови разплащания се извършва най-често чрез заобикаляне на фискалните устройства, манипулиране на счетоводните данни или разделяне на плащанията на части, за да се избегнат законовите лимити. Тези практики са незаконни и подлежат на строги санкции.
Според Националната агенция за приходите най-често се прибягва до издаване на служебни бонове или служебен аванс. Вместо касов бон за покупка на клиента се издава бележка с надпис „служебен бон“, която няма данъчна стойност и сумата не влиза в дневния отчет на НАП.
Не са малко и опитите за манипулиране на фискалната памет. Използват се „кухи“ софтуерни модули или хартиени копия, които позволяват изтриване или коригиране на издадени вече касови бележки от дневния оборот.
Трети прибягват до двоен счетоводен отчет. Водят се две успоредни касови книги – реална (където се записват всички кешови плащания) и официална (която се декларира пред държавните органи и отчита само част от оборота).
Разбира се, класиката е неиздаването на касов бон. Това е приемане на плащане от клиент в брой, без изобщо да се маркира продажбата на касовия апарат.
През кеша е лесно и заобикалянето на прага за плащания в брой. Суми над законовия лимит от 5000 евро се раздробяват на по-малки трансакции в различни дни или фиктивно се разделят на отделни клиенти, за да се избегне изискването за банков превод.
Всички тези практики са обект на проверки от Национална агенция за приходите. Разликата с безналичните плащания е огромна. Всяко плащане с банкова карта в магазин се отразява директно към НАП, въпреки че това става чрез касовия апарат, а не директно от ПОС терминала.
При плащане с карта, търговецът задължително маркира продажбата на касовия апарат и избира метод на плащане „Карта“. Касовият апарат е свързан с НАП чрез GPRS/интернет и изпраща данните за тази трансакция (сума, вид плащане и ДДС) в реално време.
Парите от картата на клиента отиват по банковата сметка на търговеца, след като бъдат обработени от банката. На касовия бон ясно е отбелязано, че плащането е извършено с карта (често изписано като „КАРТА“, „ПОС“ или „CARD“).
Пълна прозрачност, която не всички търговци харесват.
Източник: Banker.bg
