Смисълът на резултатите от изборите на 19 април е ясен. Голяма част от българите повярваха на Румен Радев, а заради него – на кандидатите на коалицията и му дадоха необходимото мнозинство, за да реализира предизборните ангажименти. Силата, изразена в брой мандати, се дължи на авансовото доверие, че „Прогресивна България“ е права, т.е. знае какво трябва да се направи и може да го направи.
Абсолютното мнозинство в парламента – възможността управляващите да вземат решения, без да зависят от политическите си опоненти – е важно условие за решително и ефективно упражняване на властта. Но то създава и някои
илюзии, които могат да доведат до замъгляване на разума
с произтичащите от това последици. Например, възможно е управляващите да си въобразят, че са прави, защото са силни (защото имат мнозинство), вместо да помнят, че са силни (имат мнозинство), само ако (и докато) са прави, т.е. ако вземат и осъществяват правилни управленски решения в интерес на обществото.
Едно мнозинство може много бързо да ерозира – както в стените на парламента, така и най-вече извън тях – ако се окаже, че не може или не иска да действа така, както са се надявали оказалите му доверие граждани. Затова трябва много да се внимава със смелите прогнози колко дълго ще управлява една получила абсолютно мнозинство политическа сила. Това не е хипотетично предупреждение към някои ентусиазирани говорители на „Прогресивна България“, а напомняне за неща, които са се случвали неведнъж по света и у нас, включително през последните десетилетия.
С цялата условност на аналогиите, би било полезно да припомним няколко епизода в близката ни история, в които една политическа сила и нейният лидер са получавали абсолютно (или много близко до абсолютното) мнозинство, но след това събитията не са се развивали в съответствие с познатия финал на приказката „И управлявали дълго и щастливо“. По някаква зла ирония в почти всички подобни епизоди
началото изобилства от оптимистични прогнози за безметежно управление
в поне два, а често и повече мандата, но истината се е оказвала доста по-тъжна. Но, да караме поред.
На парламентарните избори на 18 декември 1994 г. Българската социалистическа партия начело с младия си лидер Жан Виденов получава над 2 млн. 260 хил. гласа (43,5%) и печели мнозинство от 125 мандата в Тридесет и седмото Народно събрание. Съставено е еднопартийно правителство начело с Виденов, което се захваща енергично с изпълнението на предизборните обещания, като „Ще възродим производството“, „Ще пречупим гръбнака на престъпността“ и т.н. В средите на социалистите цари оптимизъм: на Националната партийна конференция през пролетта на 1995 г. се води спор, но не относно правилността на правителствената политика, а … колко мандата ще управлява БСП. „Песимистите“ предвиждат два последователни успешни мандата, „оптимистите“ казват „поне три“. В действителност управлението на БСП се срутва година и половина по-късно, продължило точно половин мандат.
На вълната на разочарованието от БСП и надеждите за по-добро, европейско бъдеще, на предсрочните избори през април 1997 г. категорична победа печели коалицията Обединени демократични сили (СДС, Народен съюз, ВМРО и БСДП) с над 52% подкрепа (около 2 млн. и 220 хил. гласа). Избрано е правителство начело с Иван Костов, ползващо се с непоклатима парламентарна основа от 137 депутата.
Управляващите са убедени в силата и правотата си,
като правят заявка за поне още един управленски мандат. За разлика от БСП, ОДС успява да се задържи на власт четири години, но вместо нов мандат, на редовните парламентарни избори през юни 2001 г. получава съкрушително поражение от новосъздаденото политическо движение на Симеон Сакскобургготски (НДСВ). Тази, неочаквана за мнозина загуба слага началото на упадъка на партиите от коалицията и най-вече на СДС.
Победата на НДСВ начело с „Царя“ също е впечатляваща – над 1 млн. 950 хил. гласа или 42,7% – особено като се има предвид, че е постигната само три месеца след обявяването на новата формация. НДСВ печели точно 120 мандата в парламента и не успява да получи абсолютно мнозинство, но справедливостта изисква да признаем, че регистрираните за изборите „отровни двойници“ (формации с подвеждащи наименования, като Коалиция „Симеон Втори“) му „открадват“ над 200 хил. гласа. Победителите не правят опит за правителство на мнозинството, а формират коалиция с ДПС, разполагаща със 139 мандата в парламента; мнозинството и избраното от него правителство начело със Симеон Сакскобургготски без особени сътресения завършва пълния си мандат. Но противно на очакванията, НДСВ губи изборите през 2005 г. и е принудено да направи следизборна коалиция с победителите от БСП и с ДПС (т.нар. тройна коалиция), след което също се отправя към политическото небитие.
След краха на тройната коалиция през 2009 г. започва
ерата на доминирането на Бойко Борисов и ГЕРБ.
Особено убедителна е победата на ГЕРБ при дебюта им на парламентарни избори през юли 2009 г. – почти 1 млн. 680 хил. гласа (39,7%) или 116 мандата. Очакванията отново са за продължително и категорично властване на победителите, но за пореден път са опровергани. Въпреки че няма абсолютно мнозинство, ГЕРБ реализира уверено първия кабинет на Борисов като правителство на малцинството, без сериозни проблеми в парламента, но подало оставка поради масови протести едва 6 месеца преди края на пълния си мандат. ГЕРБ успяват да изкарат докрай третия си управленски мандат (2017-2021 г.), но към края на периода са загубили почти две трети от първоначалната си подкрепа.
Разбира се, всеки от тези четири случая на убедителни победители, разполагали с абсолютно или много голямо парламентарно мнозинство, има своя уникална специфика – исторически момент, вътрешна и международна обстановка, особености на обществените и вътрешнопартийните кризи, стил на лидерство и т.н. Общото между тях е, че голямото обществено доверие и създаденото от него твърдо парламентарно мнозинство могат доста бързо да ерозират и да завършат с политическа криза и тотален негативизъм. Причините по правило са били свързани не само с допусканите управленски грешки или злоупотреби с власт, а и с
упованието на управляващите в непоклатимостта на тяхното превъзходство.
Всяко парламентарно (управленско) мнозинство е условно и временно. То не е неограничена даденост, а само потенциал, форма на кредит, които трябва да бъдат употребени по предназначение и в конкретни срокове. Колкото по-големи са надеждите, адресирани към управляващите (много често, неразумно подсилвани от самите тях), толкова по-уязвимо и мимолетно е превъзходството на властимащите.
Умните политици знаят, че колкото и бляскава да е светската слава на победителите, тя бързо отшумява.
Източник: Banker.bg
