Една от големите макроикономически истории тази година са растящите лихви по държавния дълг на развитите държави. Това е повсеместен феномен, наблюдаван в САЩ, Япония, Великобритания и Еврозоната. Във водещите икономически издания се споменават различни фактори зад това развитие – глобалният ценови натиск в следствие на войната между САЩ и Иран, по-висока конкуренция на облигационните пазари заради капиталови инвестиции в изкуствен интелект, а в случая на САЩ дори се изтъкват перспективите за по-висок икономически растеж. Фундаменталната причина обаче е една – всички големи развити икономики имат висок държавен дълг и високи бюджетни дефицити и съответно предлагането на техните облигации надхвърля търсенето им.
Високите лихви са сериозен политически проблем, тъй като правителствата трябва да харчат все повече за обслужване на дълга си и съответно – все по-малко за публични услуги и инвестиции. Освен това е честа практика лихвите по потребителски и ипотечни кредити се изчисляват на база доходността по държавния дълг, т.е. финансирането за частния сектор също поскъпва. В отговор, централните банки са принудени да затягат паричната си политика (което само по себе си вдига лихвите, но от друга страна понижава очакванията за инфлация и рисковите премии по дълга), а финансовото министерство на САЩ дори започна изкупуване на собствения си дълг в опит да понижи лихвите. Натискът обаче видимо все още не е достатъчен, за да се прибегне до единственото сигурно решение – фискална консолидация.
Обикновено доходността по 10-годишните държавни ценни книжа (ДЦК) служи като ориентир за цялостната цена на дълга на дадена държава. Именно и за този индикатор ще прочетете, ако следите темата, тъй като той е достъпен, разбираем и отговаря бързо на настоящи макроикономически тенденции и шокове. Правителствата обаче имат много отделни емисии облигации, издадени по различно време, в различен обем и с различни условия. Ето защо е по-обективно да се гледа осреднената лихва по настоящия дълг. Например ако прочетете, че доходността по 10-годишните френски ДЦК е достигнала 4%, това не значи, че Франция плаща 4% годишно по целия си държавен дълг – към момента, това число е малко под 2,5%, а причината е, че голяма част от облигации са емитирани преди време при много по-ниски лихви.
Важното в случая обаче е тенденцията, а тя е устойчиво възходяща и при цената на обслужването на настоящия дълг. И това е съвсем логично, предвид че настоящият дълг трябва да се рефинансира – на датата на падежа държавата трябва плати главницата по дълга, което почти винаги означава издаване на нова емисия облигации а пазарите вече искат по-сериозна доходност, за да компенсират високата и влошаваща се задлъжнялост. Това впрочем се наблюдава и в България, макар и държавният дълг на страната ни като дял от БВП да е далеч по-нисък спрямо водещите икономики в Еврозоната.
По-високите лихви по ДЦК стават особено голям проблем за правителствата в комбинация с ниския икономически растеж, какъвто се наблюдава в големите европейски икономики. Ако за една държава лихвите по дълга са по-високи от номиналния растеж на икономиката ѝ, то дори и правителството ѝ да балансира бюджета, тя чисто механично ще става по-задлъжняла с времето. Балансиране обаче няма – за 2025 г. средният размер на бюджетните дефицити в еврозоната е 2,9% от БВП, а в ЕС на 3,1%. Нещо повече, настоящата ситуация сочи към допълнителни харчове, а не към консолидация: Германия, а и почти целия ЕС, са приели нуждата от мащабни инвестиции в отбрана, които ще се финансират основно чрез дълг; бюджетният дефицит във Франция вероятно ще остане много висок и занапред, предвид сложната политическа ситуация; Италия, въпреки че се движи в правилната посока, все още е далеч от балансирани бюджети и здравословен икономически растеж.
Периоди, в които държавният дълг да расте по-бързо от икономиката не са исторически безпрецедентни за Европа и обикновено се са причинени от икономически кризи. За Франция и Италия това дори е нормата през миналото десетилетие. Ситуацията обаче сега изглежда различно: първо, наличен е структурно слаб растеж в ЕС, а не временно свиване като част от бизнес цикъла или еднократен външен шок; второ, лихвите по-държавния дълг вървят нагоре, а инфлацията остава над целевите 2%, т.е. можем да очакваме генерално по-затегната парична политика в идните години; трето, бюджетните дефицити се очертават да останат нормата, а не изключение и то само по време на кризи; и четвърто, нивата на държавен дълг вече са генерално по-високи, т.е. рискът от механично влошаване на задлъжнялостта под натиска на нисък растеж и високи лихви е по-висок.
Всичко това сочи, че правителствата в Европа вероятно ще се сблъскват с все по-трудни решения всяка година, когато трябва да изготвят бюджетите си, поради натиска на слабо растящите приходи, бързо растящите разходи и по-високите лихви. България, в частност, все още е далеч от тази ситуация. Да, бюджетният дефицит е висок, лихвите по дълга също (поради по-високи рискови премии), но размерът на дълга е все още нисък, а икономическият растеж остава над средното за Европа. Въпреки това, като догонваща страна, България трябва да вземе урок от лошите примери в ЕС, за да избегне дълбоките структурни проблеми на публичните финанси, каквито сега изпитват Франция или Италия например.
Източник: Институт за пазарна икономика
Източник: Economic.bg
