В Матера, където и скалите притежават душа, пътят е само нагоре и надолу – към рая и към ада
Не очакваш от местен да чуеш подобно нещо: „Всъщност ние не искаме туристи!“ Оставаш като гръмнат и чакаш продължението (или поантата ако щете). Но такава не последва. А човекът очевидно беше свикнал с впечатлението, което оставя, защото бързо продължи: „Просто не обичаме да сме завладени от тях.“ Туризмът, обясни той, лишава местността от душа, ограбва я – а този град има хилядолетна душа.
Намирах се в Матера, седнал на сянка под перголата на терасата на нашия хотел. Тогава още не подозирах, че през 2019 г. ще го изберат за Европейска столица на културата. А и собственикът на хотела не знаеше, че това ще доведе много повече туристи, отколкото би желал. „Този град е на 9 000 години. И от 9 000 години сме все бедни“, уточни той вяло. Явно Чезаре не беше в настроение. Но и нямаше за какво да бъде.
Само две са важните дати в историята на Матера: 1932, когато районът Базиликата бива преименуван на Лукания от фашистите (и отново наречен Базиликата през 1948 г.) и 1993 г., когато Матера бива включена в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО и се ражда крилатият израз „Срамът на Италия, който се превърна в обект на ЮНЕСКО“.
От терасата се разкриваше панорамна гледка към дефилето – стръмен и потънал в зеленина каньон, в дъното на който бълбукаше река Гривина. А наоколо, притиснат от всички страни от скални канари, градът привличаше и едновременно плашеше с каменното си лице: груби, сиви стени, хиляди стълби, износени от времето, което буквално се беше отпечатало в тях, вдълбало стъпалата по средата, и, естествено, стотиците палеолитните жилища, изваяни в тъканта на града – една сложна плетеница от издълбани в меките варовикови скали пещери. Първи били византийските и бенедиктинските монаси, които построили скални църкви и манастири в това, което днес се нарича „Саси“ (буквално преведено „камъни“). По-късно местните фермери, търсейки защита от нашественици, също се заселили в Саси-те, създавайки своите домове, конюшни за добитъка и работилници. По този начин се оформил един от най-странните градове в Италия – терасовидно разположени скални жилища, хотели, ресторанти, магазини, кафенета. Историята на района обаче се губи далеч назад във времето, тъй като се смята, че първите жители са се нанесли тук още преди 9 000 години и са били едни от най-старите заселници на Апенините. Днес пещерните жилища са реставрирани. Голяма част от тях са превърнати в луксозни хотели, магазини и ресторанти. А само допреди 70 години те са били „срамът на Италия“ заради нечовешките условия, при които живеели обитателите им. Скалните къщи били влажни, студени, мръсни, без ток и вода, без канализация, а хора и животни се топлели взаимно. До 1952 г., когато властите решили, че условията в тях са неприемливи и изселва жителите им към горната част на града, която е по-равна и позволява строежа на нормални къщи. Животът в пещера станал незаконен!
Странна двойственост ме сполетя, докато стоях пред входа на една от тях: тъмнеещият отвор в меката варовикова скала ме пренасяше назад във времето, когато това е бил единственият шанс човек да се сдобие с подслон, после обитаването му става противозаконно, а днес ароматът на кафе макиато, плъзнал по скалния таван, ме връщаше в ХХI в., когато най-скъпите хотели и ресторанти се помещават именно в тези пещери, пропити в миналото с толкова мъка и сълзи. Едва през 1986 г. управата на Матера осъзнава потенциала им и започва усилено да влага пари в реновирането им.
Бях в Базиликата само от няколко дни, но вече усещах, че този район не е като другите в Италия и крие много чудатости. Безформен, планински, скалист и зелен, той достига едновременно до два бряга (на Тиренско и на Йонийско море) и е разположен точно над свода на италианския ботуш, над залива Таранто. И поради това няма лесен начин за достигането му – тук липсват летища, магистрали, големи градове… Пътищата са тесни и накъдрени със завои като фусили. В Базиликата отнема много време, за да стигнеш където и да било. Ако веднъж си влязъл, трудно излизаш. Което все пак не е чак толкова лошо…
Така попаднахме на Пиньола. То просто изплува в маранята на ленивия следобед пред нас като мехурче въздух, затворено в кехлибар. Сбрано на върха на хълм, Пиньола представяше истинския италиански чар в перфектната форма: къщи от светъл пясъчник, с червени керемидени покриви, покрай които се вият тесни, потайни улички, отиващи кой знае къде. Беше толкова топло и толкова тихо, че дори можеше да чуем цвъртящия зехтин в нечий тиган или пукането на местните сушени чушки, известни като пеперони круски. Паркирахме колата и поехме из спящото селище. Но в Мецоджорно или Южна Италия хората не се водят по туристите както в северната част на страната: тук туристите се водят по живота на хората, по ритъма, породен от вековете. И естествено нямаше отворен ресторант. Нито един. Нито пък някого, когото да попиташ. А ние бяхме гладни. След дълго скитане видяхме една жена, която поливаше цветята си на балкона. Тя ни каза, че тук нищо няма да намерим и ни насочи извън Пиньола към Ristorante Pizzeria Le Fiamme. Тя беше кацнала на върха на съседния хълм и гледаше благосклонно към Пиньола.
Страшинати кон молика ди пане е пеперони круски беше вкусно, сладко и пикантно. Просто се изгубихме в нашата паста с цвят на шампанско, сушените чушки с оттенък на червено злато и виното с дъх на окосени горски ливади и пролет: въртяхме вилиците в някакъв унес, изпаднали в блаженство и се наслаждавахме на нарязаните на части канелони, притиснати с палец, при което те вече приличаха на отливка от отпечатък от пръст. Това ястие, първоначално кръстено „страшинати“ (strascinati), става известно след Втората световна война като канелони. Днес обаче старото име се възражда, като вече започва да обозначава различна по форма паста.
Напускайки ресторанта потеглихме на запад към буреносни зелени планини по лъкатушещи серпентинни шосета, обточени с „въртележките на боговете“ – чудовищни вятърни турбини, които бавно вдигаха и спускаха своите витла, сякаш чистеха хоризонта. Бяхме се насочили към Маратеа. Ако случайно срещнете някой тук и го попитате за Маратеа, той услужливо ще ви поправи: „Искате да кажете Матера“. Не, искам да кажа Маратеа, по дяволите. Не аз съм виновен, че сте си измислили толкова близки имена…
Маратеа, подобно на Пиньола, е синоним на типичния южноиталиански чар, но от по-друг калибър – той е крайбрежен град с импозантни черни плажове, до които се спускат последните разклонения на планините. Когато пристигнахме, оставихме колата, за да се разходим из забранения за автомобили център на града. Улиците му бяха изваяни от бял плочник, по-ослепителен и от жаркото слънце, което се отразяваше в зелените очи на лениво преминаващата котка – място, подходящо само за aperitivo в следобедната жега и колекционирането на гледки в съзнанието.
На сутринта се отправихме към плажа – невероятен пачуърк от внушителни скали, черен пясък и кедрови дървета досами водата. Беше хладна утрин и нямахме намерение да плуваме, но дори и да имахме, името му ни отказа: Spiaggia Acquafredda (Плажът на студената вода).
Но по-топлото Йонийско море беше едва на 3 часа път, който минаваше само на няколко километра от Берналда – градът, където се намира хотелът на Франсис Форд Копола „Палацо Маргерита“. Той купил стар дворец от XIX в. и го превърнал в малък, луксозен, бутиков хотел. Ако някога човек е чувал изобщо за хотел в Базиликата, то това е този, така че ние се отклонихме за обед в градината му. Зачудих се защо Копола е направил това именно тук, където туристите са оскъдни, докато не научих, че неговият дядо Агостино Копола е роден именно в Берналда и внукът му решил през 2004 г. по този начин да привлече туристи в затънтената провинция и да ги запознае с иначе прекрасния и красив, но твърде тих и лишен от туристи регион. Той наел архитекта Жак Гранж, за да реставрира сградата като запази автентичния италиански стил. Мястото разполага с девет стаи, а цените започват от 430 долара. Не е чудно, че „Палацо Маргерита“ има и кино салон, където гостите могат да избират от 300 класически филма, всичките подбрани лично от Копола, между които пълната колекция на „Кръстникът“, режисьорските версии.
Но нашият хотел в Матера ни чакаше и затова бе време да тръгваме. Докато стигнем, проливният дъжд, който заваля по пътя, се превърна в библейски потоп. Пристигайки в каменния град, нямаше как да тръгнем да търсим хотела, тъй като улиците се бяха превърнали в истински реки, хилядите стъпала – в безброй водопади, които, изливайки се върху съседните улици, прочистваха града с такава сила, че всичко, което не беше на поне хиляда години, изчезваше в небитието (дъното на каньона). Уморени, мокри и гладни се шмугнахме в първия ресторант, който видяхме.
Има места, които запомняш за цял живот. Има ястия, които се запечатват в съзнанието ти. А има и преживявания, които остават като татуировка в душата ти. Пещерният ресторант La Talpa, вдълбан в скалите, е точно такова място, сервира точно такива ястия и предлага точно такова преживяване. Пържен артишок със салата от пресни, сурови зеленчуци и солено, местно сирене; тънка и леко препечена пица с пушена моцарела и тъмнозелен спанак; кростини (вид брускети) с цикория и пюре от зелен боб… местните специалитети просто идваха и идваха, за да създадат неповторимо гурме изживяване, истинска симфония за небцето!
И някъде измежду тези блюда разбрах как един беден и изоставен район като Базиликата може да се появи на туристическата карта. Туризмът обаче, толкова желан и бленуван, в един момент започва да заличава идентичността на мястото. Единственият начин да се реши това противоречие е да се намери балансът между старото и новото, между общото и специфичното. Когато от „срамът за Италия“ тези дупки стават източник на доходи и управата разрешава на местните да ги купят и преустроят, те ги реставрират, те не ги преобразяват, не ги променят, не ги трансформират – те само ги възстановяват и възобновяват. Преди 50 години хората тук са измирали от малария, а днес пещерните хотели са запълнени на 80%. Всички жилища, издълбани в скалите, са били изоставени повече от 35 години, но сега са най-голямата атракция на града. Тук ще прекарате много време в пещери – ще спите в пещера, ще се храните в пещера, ще пазарувате в пещера, баровете и кафенетата също са пещерни. Древният град (Саси ди Матера – Камъните на Матера), представлява една поредица от пещери, разположени на ръба на каньона. Това е и моделът за развитие на туризма в Италия през последните 30 години: възобновяване и реставриране вместо преобразяване и преустройство.
Когато излязохме от подземния ресторант, дъждът беше спрял, напечените от слънцето през деня камъни вече бяха изсъхнали и Матера беше грейнала в мрака. Търсейки нашия хотел се насладихме на най-прекрасната нощна разходка в Италия. По това време Старият град е почти необитаем, човек не среща никого по улиците, но по къщите светят железни фенери и е съвсем пусто и тихо… толкова тихо, че чак става призрачно. Освен това, поради стъпаловидното строителство и наличието както на зидани къщи, така и на домове, издълбани в скалите, улиците на града са доста странни – понякога са на едно ниво с покривите на сградите от другата страна и можеш неусетно да минеш от паважа по покрива на съседната постройка.
Когато най-после открихме нашия хотел, се оказа, че той има само иззидана фасада, а влизайки вътре, попаднахме в един лабиринт от тунели и стаи, изсечени в скалата. Вече бях спал в няколко подобни хотела – на Санторини, в Кападокия, но усещането в Матера е различно – тук човек не спи, тук човек просто потъва дълбоко в една фантазия, от която трудно се събужда. Аз лично се събудих едва след 10 часа! Свещите все още мъждукаха, надничайки с огнените си очи от нишите в стените, а навън вече бе обед и слънцето отдавна беше изгряло, но вътре в пещерата нищо не може да смути съня ти. Закусих с кафе, хрупкави брускети, гарнирани с тези невероятни пеперони круски и всичко отново бе наред.
Това е единственият регион в Италия, който притежава истинско алтер его: известен е с две имена – и като Лукания, и като Базиликата (дори по-възрастните италианци не знаят Базиликата – ако ги попитате, ще кажат: „А, говорите за Сицилия, нали?“) Но истинската й двойственост се състои в болезненото й минало, което й позволява да има бляскаво бъдеще – особено след като стане Европейска столица на културата. От една страна е важно светът да я открие, но от друга – местните не искат тя да загуби същността си. В това се състои и действителното алтер его на Матера – един град винаги с две лица.
Четете още: Алгарве – магията на юга
Източник: Banker.bg
