По повод на проекта за бюджет, който никой не харесва (включително вносителите му) се разгоря спор, където реални проблеми и солидни аргументи се оплетоха със заблуди, спекулации, стереотипи и остарели идеологеми. Така се възпроизведе един стар порок, който обаче в днешните условия ще има тежки последици. Разработването и обсъждането на бюджета, който е най-важната краткосрочна политика на държавата, и на други ключови свързани с него политики, се превърна от държавнически акт в примитивно политиканство. Примитивно, защото отговорните политици лъжат безогледно, но вече не за да примамят някого, а просто да спечелят още няколко месеца във властта. Защо, сами се досещаме.
От друга страна, тези, които трябва да внасят гласа на експертизата и разумния скепсис (журналисти коментатори, професионални анализатори, изследователи) са в огромната си част или зависими, или по запалянковски пристрастни. С малки изключения това, което ни залива от мейнстрийм медиите, е токсична смес от лицемерие и пропаганда, поднесена в удивително плоска и нахална форма. При това положение истински дебати със сблъсък на аргументи няма, а това се отразява непоправимо на приеманите управленски решения.
Днес доминират
гневните филипики срещу новия курс във финансовата политика на държавата,
идентифициран с името на Асен Василев, който по-късно ГЕРБ (лицемерно и без капка срам, въпреки прякото си участие в неговото задълбочаване по времето на „сглобката“) започна да громи като „политика на измамното богатство“. За съжаление, почти липсват обективни анализи, които не да анатемосват, а да разделят зърното от плявата, т.е. да посочат в какво този завой бе необходим и правилен, а какво обърка или пренебрегна. Такъв безпристрастен подход е крайно необходим, но задължителна предпоставка е да се абстрахираме от конкретни имена и дори партии. Защото всички задружно в един или друг момент вземаха решенията, а сега се боричкат кой да си припише ползите и да прехвърли на другите щетите.
Разбира се, при подобна „дискусия“ е жизнено необходим „обществен враг номер едно“, който да бъде заклеймяван, за какъвто по традиция бе обявена „администрацията“. В това отношение бе трагикомично да наблюдаваме как в студиата на големите телевизии уж умни и без съмнение овластени хора раздуха числеността на администрацията у нас до 600 хиляди души, т.е. петкратно. По този начин показаха, че или са си купили дипломите (защото не правят разлика между публична администрация и публичен сектор), или са безцеремонни лъжци, а най-вероятно двете едновременно.
Един от изпъкващите аспекти на препирнята се свежда до
замеряне с епитети по оста „ляво-дясно“, като „ултра-ляво“ и „крайно дясно“.
Намесват се извадени от контекста исторически и актуални примери (дори сензационната победа на кандидата-социалист за кмет на Ню Йорк влезе в употреба). По-голямата част от тези клишета са кухи и нелепи, но има отделни смислени гласове, които заслужават внимание. Можем да не приемаме защитаваните от тях тези, но подобни опити са полезни, защото – най-малкото – напомнят, че историческият спор между лявото и дясното не е приключил, а просто е кривнал в задънена улица.
Основният проблем на този аспект на споровете относно бюджета и въобще относно посоката на движение на страната ни, е, че всички са се вторачили в политиките за разпределение и преразпределение, а почти липсват разумни и осъществими идеи как реално да се поощрява производителния потенциал на възможно най-голяма част от българския народ. Така се пренебрегва аксиомата, че производството предхожда разпределението, т.е. ако не се произвежда повече, по-качествено и по-ефикасно, няма как да се прилага обоснована и устойчива разпределителна и преразпределителна политика. За беда, дори в редките смислени виждания, които забелязваме напоследък,
доминира едно старо идеологическо клише – че „десните натрупват, а левите разпределят“.
Нещо повече, този стереотип се налага не само на това, което е, а и на това, което трябва да бъде. Оттук се стига до извода, че големият сблъсък между лявото и дясното е единствено по повод на данъчната политика.
Да, такова противоречие има, то е реално, но не е единственото и дори не е най-важното. Най-голямата задача пред всяка политика е да осигури условия за развитие на производството и тук наистина има (или би могло да има) съществено различие в подхода на „лявото“ и „дясното“. Но, повтарям, това не е различие колко, как и на кого да се преразпределя, а кои слоеве и групи могат да бъдат стимулирани да създават повече и по-качествени материални и духовни блага, които да са естествено достъпни за възможно най-широк кръг от хора. Темата е важна и към нея непременно ще се върнем, когато на българската политическа сцена излязат политици и формации с истински потенциал и държавническа отговорност. Тук си поставяме по-скромна задача, а именно – да покажем, че наложеното през последните години щедро (и автоматично) увеличаване на доходите не е приемливо и нещо повече – би било погрешно да се разбира като знак за „лявост“, поне в положителния смисъл на думата.
Преди всичко, за всеки здравомислещ човек, да не говорим за истинските експерти, е ясно, че това не може да продължава, просто, защото
едно общество не може да разпределя повече отколкото „печели“ (произвежда и реализира).
Разбира се, може, ако тръгне да живее на заем, но това скоро излиза тъпкано. Нито един нормален индивид или домакинство не би си го позволило, тогава защо държавата да може? Проблемът е, че този нов финансов курс наклони силно везните в страната на увеличаване на доходите, но не можа или не поиска да направи нещо, за да стимулира или поне разкрепости производителните способности на хората. Затова, искаме или не, публичните финанси трябва да се приведат в съответствие с възможностите ни. И това не е въпрос нито на лява, нито на дясна политика, а просто на благоразумие, ако щете дори, на инстинкт за самосъхранение. Тук е погрешно да се говори за „размахване на плашилата“ на румънския или гръцкия сценарий, защото за гръцката криза и наложената политика на остеритет плати мнозинството от обикновените хора, въпреки че няколко години по-рано са се радвали на щедрите дарове на държавата (или по-точно, на управлявалите я политици).
Не съм съгласен с обобщението на един уважаван от мен автор (Георги Георгиев), че „плашилото на приближаващата се катастрофа се развява толкова по-енергично, колкото по-десен е съответният говорител“. Познавам немалко хора, които не са десни, още по-малко богати, но по силата на знанията и опита си са силно притеснени заради все по-възможните сътресения. Може би има конкретни случаи, за които да е валидно друго обобщение на същия автор, а именно, че „нарастващата дългова тежест плаши десницата и богатите с това, че може да се възобнови дебатът за данъчната система в България“. Но като цяло то е още по-невярно, първо, защото възобновяването на този дебат и най-вече възможните промени могат да се случат и не непременно, ако държавата стигне до фалит.
Сегашните фискални проблеми не са пряко породени от данъчната система
(която аз лично не одобрявам), а от некадърността, користта и политическите игри на една тотално изхабена, направо умираща политическа класа. Съществува огромен проблем с неравенствата, но той е предмет на друга дискусия (и впрочем, също не може да се реши чрез данъчна реформа). Още по-неприемливо е трепетно да очакваме държавата да се срине, за да може „да се възобнови дебатът“.
И второ, нека припомним, че кризите създават възможност и дори в някаква степен принуждават към решаване на проблемите, но сами по себе си не могат да ги решат. Решенията се изработват и прилагат от качествени, компетентни и отговорни политици, които днес липсват, но може и да се появят. А за да се изработят правилни, в смисъл ефективни решения, трябва да се видят истинските проблеми и техните първопричини. Цитираният автор предлага „ляво-радикална“ данъчна реформа, в т.ч. въвеждане на прогресивен данък общ доход със скала до 50%; корпоративният данък също да стане прогресивен и да бъде до 30%; да се въведе данък наследство и такъв върху едрата градска собственост; да се наложи постоянен данък върху свръхпечалбите на фирмите и т.н. Някои от предложенията биха могли да се обсъдят, но само след внимателен и обективен анализ на въздействието им (за да не повторим пороците, допуснати при въвеждането на плоския данък). В същото време съвсем не съм убеден, че това само по себе си ще гарантира избягване на фалита на държавата.
Примерът със Западна Европа и Скандинавия вече не е много убедителен,
защото и те са в дълбока криза, въпреки данъчната си система и заради агонията на производството и конкурентоспособността им.
Но, което според мен е още по-важно, сегашната политика за увеличаване на доходите не просто е неразумна; тя в никакъв случай не е лява в истинския смисъл на думата. Това е така, защото сега нарастват възнагражденията на цели големи категории хора, без да се отчита реалният принос на всеки от тях, или поне на основните групи, които произвеждат блага и услуги. Ако лявото се бори за социална справедливост, в основата на която е приносът към обществото, то тогава всекиму трябва да се плаща според труда, а не в зависимост от принадлежността към определена социална категория. Иначе ще бъде една нашенска разновидност на кастова система.
И накрая, ако лявото иска да бъде не просто различно, а по-добро от дясното, то трябва да се откаже от изкушението на стереотипното мислене. Има богати и богати, както и бедни и бедни. Има хора, които дават своя принос за обществото (според възможностите си), има и такива, които предпочитат да живеят на негов гръб. Границата между тези категории обаче не минава по средата на подоходната скала.
Източник: Banker.bg
