„Пас към миналото“ е спортна рубрика на Actualno.com, в която връщаме лентата назад, за да ви разказваме интересни спортни истории от миналото.
Това е една история за непобедимия дух, неуморния труд и сбъдването на мечтите. Историята на един велик борец станал първият български спортист, който печели и трите най-престижни титли – олимпийска, световна и европейска. Освен това този великан на свободната борба в кат. до 70 кг. има пълен комплект медали от олимпийски игри – злато от Токио 1964, сребро от Мексико 1968 и бронз от Рим 1960. Световната си титла печели в Толедо през 1962-ра, а европейската от Скопие 1968, дублира и в София 1969.
Това е историята на големия Еньо Вълчев. Роден е на 4 януари 1936 г. в село Полски Градец, Сливенско. Малкият Еньо искал да става футболист, но под давление на батко си Господин Вълчев бързо се преориентира към тепиха. Първоначално схватките му са само на много популярните по онова време масови селски борби – през летните и есенните месеци преборвания има едва ли не всяка седмица. С традиционната награда за победителя – агне, шиле или дори овен.
След като се уволнява от казармата, бъдещият шампион вече е състезател на димитровградския „Миньор“, където треньор е и брат му Господин. Преди това първият му учител по физическо възпитание Ангел Иванов го е извел освен до много победи в селските борби и до титлата на областта. През 1956 година вече е национал, но през следващата е отстранен от представителния отбор на България заради „занижена отговорност към режима“. По същото време Еньо се е върнал към първата си любов – футбола и е дясно крило в отбора на Димитровград. Дори и по-късно, когато вече е елитен борец, към него постоянно идват покани от местния футболен тим да го подсили за един или друг мач.
През 1959 година пак е национал и печели първото си голямо отличие – сребро от Световното първенство в Техеран. На първите олимпийски игри, на които се състезава – в Рим през 1960 година, реферите „не виждат“ два туша в полза на българина, който остава с бронз. През 1962-ра става световен шампион е обявен за спортист №1 на България.
На Игрите в Токио през 1964 година участието му е под въпрос, защото от ръководството го считат за прекалено възрастен, а той се завръща със злато. На европейското в Истанбул през 1966 г. Вълчев печели титлата, като на финала побеждава грузинец. Половин час по-късно публиката на ст. „Митхат паша“ дюдюка, защото е обявено, че според новия регламент Вълчев не е шампион, а е носител на бронзов медал. На Световното първенство Делхи 1967 историята се повтаря – Вълчев върви като танк напред и прегазва с 4:1 фаворизирания иранец Мовахед. Два часа, след като Еньо вече е анонсиран като шампион от съдиите, двубоят е пререшен от жури.
Много драма има и в олимпийското участие на Еньо Вълчев в Мексико през 1968 г. Тогава в схватката със съперник от САЩ българинът води с 9:0 точки, но се контузва. Лекарят установява – две счупени ребра. Резултатът стига 9:9, но Еньо геройски въпреки силните болки триумфира със 17:9. После на финала за титлата излиза на обезболяващи инжекции срещу стария си съперник Мохавед. Иранецът печели с 1 точка, но след края на борбата Еньо Вълчев силно се смее. По-късно често казва, че той е бил щастливият олимпийски вицешампион в Мексико Сити. Все пак роденият село Полски Градец се оттегля от спорта с европейска титла през 1969 година.
Това е историята на един велик шампион. С твърдия си характер и трудолюбие Еньо Вълчев се качва на световния връх. По-впечатляващо е обаче, че години наред се задържа в елита на борбата. Доказателство за това са пълният комплект медали от олимпийски игри, както и отличията от други големи форуми.
Автор: Джем Юмеров
ОЩЕ от „Пас към миналото“: Как легенда на Манчестър Юнайтед чака 4 години, за да си отмъсти на бащата на Холанд
Източник: Актуално
