Европейският съюз не може да се оправдава, че събитията в Близкия Изток са го изненадали. В продължение на седмици европейските лидери наблюдаваха струпването на американски военни сили в района и слушаха многобройните предупреждения на администрацията на Доналд Тръмп към Техеран, че или ще се откаже от всякакви ядрени амбиции, или ще има последствия. Когато миналата седмица започнаха американско-израелските удари срещу Иран, събитията бяха очаквани. Изненадата обаче беше слабата координация в Брюксел.
Съвсем логична беше първата реакция на страните от блока да се погрижат за собствените си граждани в региона и тяхната евакуация. Още повече, че става дума за десетки хиляди европейци. Паралелно с това правителствата се разтревожиха за икономическите последици. Европейските цени на газа скочиха до равнища, невиждани от началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна през 2022 г., което подхранва опасения за нова инфлационна вълна и социални проблеми.
Впрочем, докато в Близкия Изток летят ракети, на дипломатическия и институционалния фронт също се водят битки. Реакцията на ЕС след атаката на САЩ и Израел срещу Иран разкри
познатото вътрешно разделение.
Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателят на Европейския съвет Антониу Коща излязоха със съвместен призив за „максимална сдържаност“. Малко по-рано обаче върховният представител по външната политика Кая Калас публикува самостоятелно изявление, в което обяви, че търси дипломатически решения.
Това разминаване не е грешка в протокола, а показва колко неясно е разпределението на компетенциите във външната политика на Евросъюза. По принцип тази сфера принадлежи на Калас и Европейската служба за външна дейност. Но в последните години геополитиката все повече прониква в традиционните ресори на Комисията, като енергетика, търговия, миграция и киберсигурност.
Създаването на нова Генерална дирекция за Близкия изток, Северна Африка и Персийския залив под ръководството на комисаря Дубравка Шуица се възприема от мнозина в Брюксел като опит за прехвърляне на тежестта от дипломатическата служба на Калас към Фон дер Лайен. Това недоразумение кара партньорите в чужбина да се чудят „кой говори от името на Европа“ и често не знаят към кого да се обърнат.
Междувременно Фон дер Лайен публикува многократно позиции и пое инициативата чрез свикване на „Колежа по сигурността“. Това бе разчетено от експертите по европейска политика като желание Еврокомисията да играе водеща роля в управлението на кризата в Близкия Изток. Калас пък свика Съвета по външни работи, но без да постигне ясен консенсус. Но резултатът от цялата тази активност е доста слаб, защото Брюксел, както обикновено, не зае позиция, а призова за сдържаност.
„Призоваваме за максимална сдържаност, защита на цивилното население и пълно спазване на международното право, включително принципите на Устава на ООН и международното хуманитарно право“, се казва в изявление от името на всички държави членки на ЕС, което бе разпространено на 2 март.
Разделенията не се изчерпват само с брюкселските кабинети.
Големите европейски сили също реагираха различно,
макар и в рамките на обща предпазливост. Франция, Германия и Обединеното кралство излязоха със съвместно предупреждение към Иран, че са готови да предприемат „отбранителни действия“, ако Техеран не спре ракетните атаки и нападенията с дронове.
Лондон разреши използването на свои бази за американски удари, Париж засили военното си присъствие в региона след удар по френска база в ОАЕ, а Берлин заяви готовност за отбранителни мерки, но без планове за ескалация. Нито една от тези държави обаче не дръзна да постави открито под въпрос законността на американско-израелските действия. Тази предпазливост говори много. Основното съображение е нежеланието да дразнят Тръмп. Освен това европейците се опасяват, че конфликтът в Близкия изток може да отклони вниманието на Вашингтон от Украйна и да се наложи те да поемат цялата тежест на войната.
Испанският премиер Педро Санчес формулира по-ясна позиция, заявявайки, че човек може да бъде против иранския режим и едновременно с това против „неоправдана военна интервенция извън международното право“. Испания отказа базите ѝ да бъдат използвани за атаки срещу Иран, а американски самолети напуснаха страната.
Германският канцлер Фридрих Мерц отговори в социалните мрежи, че „не е време за лекции към съюзниците“. „Споделяме много от техните цели, без да имаме възможността да ги осъществим сами„, заяви той. Въпреки категоричният му тон, Германия няма да участва в операцията заедно със САЩ и Израел.
Генералният секретар на НАТО Марк Рюте, който по всякакъв начин се пази от конфронтация с Вашингтон, посочи, че отслабването на ядрените и ракетните способности на Иран е важно и че действията на САЩ и Израел намаляват заплахата. В същото време той подчерта, че Алиансът няма да участва пряко във войната, но ще защитава „всеки сантиметър“ от своята територия. Така Рюте спази доказалата се във времето класическа формула – морална подкрепа за съюзника, но без никакъв друг ангажимент.
В тази позиция няма нищо странно, защото да се дразни Тръмп в момента не е особено добра идея. Проблемът е, че Европа често се самоопределя като общност на ценности и защитник на международния ред, основан на правила. И когато избягва да даде ясна правна оценка на действията на съюзника си, този образ се размива.
Допълнително напрежение внесе и изявлението на Фон дер Лайен, че „спешно е необходим надежден преход в Иран“, което бе възприето като подкрепа за смяна на режима, а външните министри от общността не формулираха такава позиция по време на виртуалната си среща на 2 март. Така ЕС продължава да изпраща противоречиви сигнали. В условията на война подобна двусмисленост може да подкопае доверието както на партньорите, така и на собствените граждани.
Кризата около Иран извади на показ
фундаменталния проблем на Европа.
Тя иска да бъде геополитически играч, но все още няма единен център, който да взема важните решения. Тя иска да защитава международното право, но се колебае, когато това означава да критикува Вашингтон. Тя говори за стратегическа автономия, но на практика остава зависима от американската военна мощ.
Въпросът не е само дали европейците могат да действат заедно в сферата на сигурността и отбраната. По-важно е дали са готови да понесат политическата цена на истинска автономия, включително риска от разногласия със САЩ или друг съюзник, ако се наложи?
Докато този избор не бъде направен ясно, всяка нова криза ще възпроизвежда същата картина. Ще продължаваме да чуваме множество гласове и разминаващи се послания и да виждаме блок, който реагира на събитията, вместо да участва по някакъв начин в тях.
Източник: Banker.bg
