В изказването си преди да бъде избран за министър-председател Румен Радев заяви: „Благодаря на българските граждани, които с вота си сложиха край на политическата криза, давайки мнозинство на една сила. Масовото гласуване върна така необходимата легитимност на най-важния политически орган – Народното събрание, и отвори възможността то да работи ефективно и оперативно.“ Всъщност, става дума за три различни твърдения, от които безспорно е само третото – че наличието на абсолютно мнозинство създава възможност парламентът да работи по-ефективно (нека подчертаем – създава възможност, не гарантира). Всяко от тези три твърдения е достатъчно важно и заслужава подробен анализ, но днес ще се опитаме да отговорим на въпроса – наистина ли политическата криза е приключила?
Разбира се, тук решаващо е определението за „политическа криза“. Ако в това понятие влагаме просто невъзможността да се формира достатъчно стабилно и трайно управление, може би твърдението е вярно. Но ако отчитаме, че политическата криза е свързана най-вече с неспособността на политическата система да даде на обществото необходимия му продукт, нещата стоят по друг начин. А този продукт е
качествени резултати от управлението
Абсолютното (над 121 мандата) мнозинство на една сила й позволява да избере свой премиер и кабинет, да го защитава от атаките на опозицията и да му осигурява необходимата законодателна подкрепа, без да е принудено да се пазари с коалиционни партньори. Това обаче не е достатъчно условие за преодоляване на политическата криза. В България не веднъж е имало кабинети, избрани с внушително мнозинство, които или паднаха преждевременно (заради вътрешни разцепления, непопулярни мерки или загуба на обществено доверие), или изкараха мандата си, но сложиха кръст на съответната партия.
Политическата криза е сложен и многопластов феномен. Тя включва не само липса на редовен кабинет или недостатъчно стабилен кабинет, но и: криза на представителството, криза на справедливостта (най-вече заради проблеми в правосъдието), социално-икономически последици от лошото управление (висока инфлация, обедняване, демографски срив), криза на определянето на националния интерес в условия на геополитическа турбулентност (вкл. разцепление в обществото по външнополитически въпроси).
Ето защо за преодоляването на политическата криза са важни значимите и трайни резултати от управлението. Един кабинет с абсолютно мнозинство, който не постига напредък в борбата с корупцията, бламира върховенството на правото, атакува симптомите, а не причините, не изпълнява поетите ангажименти, всъщност
може да възроди уж преодоляната политическа криза
в още по-тежка форма. И обратното, коалиционно правителство, което провежда разумни реформи и води пълноценен диалог, е способен наистина трайно да отстрани предпоставките за политическа криза.
Ако силното еднопартийно управление се фокусира върху овладяването на нестабилността, то може да създаде впечатление, че хаосът е останал зад гърба ни. Сложен е край на честите избори и кратките управления на редовни правителства, редуващи се с периоди на фактическо безвремие при служебно управление. Но ако това монолитно управление не повиши стандарта на живот и не възстанови доверието в институциите, уж преодоляната електорална нестабилност ще се върне, вероятно дори с по-голяма сила (както стана след кабинетите на Борисов).
В българския контекст често се подменя видимостта за управленска стабилност (липса на остри сътресения) с устойчивия напредък на цялостната обществена система. Парламентарното мнозинството може да даде стабилност (често временна), но без съществени реформи на завареното положение, породило кризата, не осигурява устойчив напредък. След пет години на непрестанни и често безпринципни компромиси, да имаш 131 мандата дава
усещане за политически картбланш
и дори за придобита легитимност, но преодоляването на политическата криза се измерва с повече от парламентарна аритметика.
Категоричната изборна победа показва едно: избирателите са заложили на партия и най-вече на лидер, способни да сложат край на въртележката от предсрочни избори. Това може да се приеме като временен край на управленската криза. Но политическата криза е по-дълбока и има системни корени. Дори при абсолютно мнозинство в парламента съществуват поне три измерения, които не се решават автоматично с вота на гражданите: легитимност на институциите, обществено доверие и подкрепа, устойчива промяна към социално-икономическо стабилизиране и подобряване. И трите се постигат с
реални промени в стандарта на живот и върховенство на правото,
не с гласувания в пленарна зала. Нещо повече, кризата може да се завърне и да се задълбочи дори при стабилно мнозинство, ако налаганите от него мерки са грешни.
Иначе казано, ключовата разлика е между стабилност на управлението и трайно преодоляване на политическата криза. Абсолютното мнозинство може да осигури стабилност на правителството за известно време и дори за целия мандат от 4 години, но ако не реформира съдебната система, ако допусне възпроизвеждане на олигархични зависимости, ако не спре поскъпването на живота, кризата просто ще бъде замразена, а не разрешена.
Затова когато лидерът на едно ново парламентарно мнозинство заяви, че избирателите са „сложили край на политическата криза“, това звучи добре за привържениците му, но може да му създава измамно усещане. Защото политическата криза приключва тогава, когато опозицията, българското общество и международните партньори признаят, че основните системни проблеми са решени.
Мнозинството дава възможни инструменти
за решаване на тези проблеми, но не носи автоматично резултатите.
С други думи не абсолютното мнозинство, а легитимността, която идва от управленските резултати и потвърждаването им от общество, разграничава временното овладяване от истинския край на политическата криза. Политическата криза приключва тогава, когато гражданите си върнат вярата, че правилата важат за всички и че бъдещето им зависи от техния труд, а не от участието им в една или друга партийна клиентела.
Източник: Banker.bg
