Картината на Жак-Луи Давид „Смъртта на Марат“ е измамно проста картина на реално убийство. Но при по-внимателно вглеждане в емблематичното произведение на Давид се разкриват политическите послания, които то съдържа.
Великото изкуство ни кара да погледнем два пъти. Да погледнем – и после да се вгледаме отново. Вземете „Смъртта на Марат“ от 1793 г. – може би най-известното изображение на местопрестъпление през последните 250 години. На пръв поглед изображението на убитото тяло на френския революционер Жан-Пол Марат, намушкан до смърт в своята вана на 13 юли 1793 г., едва ли може да бъде по-просто. Убитият журналист, който е настоявал за екзекуцията на крал Луи XVI, се отпуска към нас – тялото му е рамкирано от обширната трептяща празнота, която се разпростира над него.
Ако се вгледаме по-отблизо обаче, емблематичната картина на Жак-Луи Давид започва да се разпада на сложен пъзел от двойни детайли, които разклащат долната половина на платното – две пера, две дати, две писма, две отсъстващи жени, две кутии, два подписа, две мъртви тела. Какофонията от противоречиви улики ни въвлича в сцената, превръщайки ни от пасивни наблюдатели на обикновен момент от историята в съдебни детективи, активно ангажирани в решаването на по-дълбока загадка, в която самият художник е заподозрян, че е манипулирал доказателствата. Където и да погледнете в „Смъртта на Марат“, една от творбите, включени в голяма изложба на Давид в Лувъра в Париж, има доказателства за двойното намерение на художника – да създаде едновременно интимна лична елегия за убит приятел, чиято радикална политика е споделял, и мощно публично произведение на пропаганда. В ръцете на Давид Марат е много повече от якобински журналист, в чиято гръд една французойка – Шарлот Корде – забива кухненски нож, вярвайки, че той трови общественото мнение. Марат е възвеличен: втори Христос. Портретът на Давид издига Марат, превръщайки го от болнав човек, който се нуждаел от дълги лечебни бани, за да облекчи хронично кожно заболяване, в пожертван светски Месия. За да подсили това извисяване – от немощен смъртен до мистичен мъченик – Давид изпълва картината си с кодирани знаци и препратки към историята на изкуството, които държат погледа ни здраво прикован към мита, който той тъче пред нас. Толкова е въвлечен художникът в режисурата на сцената, че е лесно да разберем как кураторът на изложбата в Лувъра Севастиен Алард достига до извода в каталога, че „паметникът, който Давид издига на Марат, е и паметник, който строи за самия себе си… Марат действа с перото си, художникът – с четките си“.
Още: Картина на Пикасо мистериозно е изчезнала при транспортирането ѝ в Испания
Двете ръце
Погледът ни е раздвоен, докато се опитваме да проследим странно противоположните действия на мъртвите ръце на убития. В дясната ръка на Марат откриваме перото, с което е писал, когато е бил намушкан с ножа с перлена дръжка, който лежи само на няколко сантиметра от него. С кокалчета, допрени до пода, тази ръка безжизнено виси надолу – в поза, напомняща отпуснатите ръце на Христос в монументалната мраморна скулптура „Пиета“ на Микеланджело и в прочувствената картина на Караваджо „Полагането на Христос в гроба“ (1603–1604). Междувременно лявата ръка на Марат, вцепенена от трупна ригидност, придържа окървавено писмо от убийцата, което подсказва съвсем различен фокус на вниманието му. Едната ръка се вкопчва в живота, другата се предава на смъртта. Между тези две противоположни жестове духът на картината се върти, вечно колебаещ се между света на живите и света на мъртвите – този и следващия.
Двете пера
Усилвайки това напрежение между неспокойния поток и мрачния покой на несъответстващите ръце на Марат, е на пръв поглед излишното решение на Давид да включи в опростената сцена не едно мастилено перо, а две. Между безжизнените пръсти на дясната му ръка Марат стиска писателско перо, все още влажно от мастило. Ако проследим дръжката му нагоре от пода, покрай белия пух, до обърнатата каса, която Марат използвал за бюро, ще открием второ перо, лежащо до мастилницата. Тъмният му връх сочи заплашително в посока на смъртоносната рана и повдига остър въпрос: убит ли е Марат от нож или от думи? В епохи на политическо напрежение никога не е ясно кое е по-могъщо – перото или мечът. Както ще видим, в картината на Давид перото и острието са двойници едно на друго. Те се изострят взаимно.
Още: След 360 години: Разкриха кое е „Момичето с перлената обеца“ на Вермеер
Двете писма
След като веднъж забележим удвояването на детайлите в картината, те започват да се множат. В центъра на платното виждаме не едно, а две писма, написани от различни ръце. Между редовете на тези два документа е разказан целият сюжет на картината. Бележката, която Марат държи в лявата си ръка, е разположена от художника така, че можем лесно да прочетем как Корде, непозната за Марат, го е подмамила да я приеме, възползвайки се от неговата доброта: „Достатъчно е, че съм много нещастна“, лицемерно моли Корде в писмото си, „за да имам право на вашата доброта“. Посланието е ясно: добротата на Марат го е убила. Точно под писмото на Корде, балансирайки на ръба на кутията, лежи друго писмо, написано от самия Марат – документът, който очевидно е писал, когато тя го е намушкала. Това писмо е закрепено с асинят (или революционни пари) – детайл, който учените смятат за първото изображение на хартиени пари в западното изкуство. В писмото си Марат безкористно обещава пет ливри на страдаща приятелка на Революцията: „на онази майка на пет деца, чийто съпруг е загинал в защита на отечеството“. Дори в смъртта си, ни се казва, Марат „кърви“ от щедрост.
Двете жени
Двете писма не само чертаят осите на измамата и искреността, добротата и изкуплението, около които се завърта сюжетът на картината. Те призовават и два духа – два призрака. Първият е на Корде, хитрата убийца, която се е промъкнала в дома на Марат с дълъг нож, скрит под шала си. Вторият, също невидим, е на страдащата вдовица, на която Марат е искал да помогне – жената, чийто съпруг е загинал, сражавайки се за Републиката. Противопоставянето между женските сили – едната въплъщаваща доброто, а другата злото – има дълга традиция в историята на изкуството. В продължение на векове художниците са представяли борбата между святост и греховност като ожесточено съперничество между силни жени. Известната „Алегория на добродетелта и порока“ (ок. 1565) на Паоло Веронезе изобразява жена, която приканва Херкулес към честта, докато друга, скрила нож зад гърба си, го изкушава с удоволствие. Давид осъвременява алегорията за епохата на Революцията. В „Смъртта на Марат“ заложена е душата на самата нация.
Още: След 80 години: Намериха картина, открадната от нацистите (СНИМКА)
Двата подписа
Всяка картина завършва с подпис – последният щрих, с който художникът дава съгласието си за разказаната история. „Смъртта на Марат“ има два, което гарантира, че произведението никога не е напълно завършено, а остава объркващ „студен случай“, който окото ни ще разчита отново и отново. Единият, накриво изписан в центъра на платното, принадлежи на Корде и е изфабрикуван от Давид в пресъздаването на писмото, което тя е написала на Марат. Другият, в долната част на картината и сякаш издялан в дървената кутия като в камък, е подписът на самия художник, който формално посвещава творбата на своя убит приятел, чието име уголемява над своето: „На Марат – Давид“. Като издълбава името си в самия предмет на картината, Давид се вмъква в сцената на престъплението. И тук той отново прави препратка към историята на изкуството. В единствената картина, която Караваджо някога е подписал, художникът постъпва по същия начин. В долната част на монументалното си платно „Обезглавяването на свети Йоан Кръстител“ Караваджо изписва сричките на своето име „f. Michelang.o“ в локва кръв, изтекла от прерязаното гърло на светеца. Това е ужасяващ жест, който сякаш предполага поемане на вина за убийството. Припомняйки си самопризнателния подпис на Караваджо, Давид не признава, че е виновен за убийството на Марат, а заявява своята вярност към политическата му кауза. Той заявява: „Ние всички сме Марат сега“.
Двете дати
Погледнете внимателно под подписа на Давид и ще видите безмълвна борба не само между две различни дати, но и между две противоположни представи за времето. Под собственото си име Давид е издълбал „L’an deux“ („Година втора“), обозначавайки втората година от революционния календар, който започва през 1792 г., когато е основана Републиката. Тази ясна и четлива дата се намира между раздалечените и частично изтрити цифри на християнското летоброене за годината на създаване на творбата: „1793“. В долните два ъгъла на кутията Давид е поставил и заличил „17“ и „93“, което показва пълно премахване на християнското време в полза на революционното летоброене.
Още: Топ 10 на най-скъпите картини в света
Отново Марат може да прави богата алюзия чрез това странно смесване на съперничещи си системи за време. Както Караваджо, така и Ботичели подписва само една своя картина: „Мистичното Рождество“, в която той вплита загадъчен надпис, поставящ редом християнския календар и апокалиптичен, синхронизиран с „Откровението на Йоан“: „Тази картина, в края на годината 1500, в смутовете на Италия, аз, Алесандро, рисувах в половината време след времето, според единадесетата глава на свети Йоан, във второто горко на Апокалипсиса…“ В „Смъртта на Марат“ Ботичели е призован и надминат, тъй като приоритетите на откровението са изместени от тези на революцията.
Какво, в крайна сметка, означава всичко това удвояване в прочутата картина на Давид – произведение, което, като съчетава страст с принцип, ще преосмисли тъканта и интензивността на историческата живопис и ще повлияе на всичко – от „Плотът на Медуза“ на Дьолакроа до „Герника“ на Пикасо? Чрез неуморното пречупване на доказателствата, оставени на местопрестъплението при убийството на Марат, през гъстата призма на въображението си, Давид проектира двоен портрет. Пред очите ни художникът превръща убийството в мит, а физическото тяло на убития публицист се превъплъщава в мистичен втори образ, който повече усещаме, отколкото виждаме. Присъствието на Марат-Месията, което витае из картината, разтревожи въображението на френския поет Бодлер, който прочуто отбелязва за нея: „В студения въздух на тази стая, по тези студени стени, около тази студена и тъжна вана, витае една душа“.
Източник: Актуално
