Известен е вицът за заека, когото биели, защото бил без шапка, или обратното, защото носел такава. Нещо подобно наблюдаваме при иначе естествените и необходими коментари относно стоте дни на правителството на Румен Радев и приетата мандатна програма за управление. Ключовият момент тук не е боят, защото „заекът“ преди четири месеца здраво натупа лисиците, вълците, мечките и останалите ръмжащи днес горски животни и – поне засега – е много по-як от тях. Любопитното е, че нападките относно стоте дни, сродни по дух, се отправят от напълно противоположни и често взаимно изключващи се позиции.
Обща е единствено тенденцията почти всички критици да се съсредоточават единствено върху някакви – реални или измислени – слабости,
допускани от управлението. Ако за опозиционните партии това е разбираемо и можем да имаме претенции главно към трагично слабото изпълнение на ролята, то буди учудване и дори лека тъга предубеденото говорене на хора, които претендират да са експерти (а някои дори имат истинска репутация на такива). Наистина е трудно за разбиране как хора, които учат други хора, са способни да проявяват такова невежество при публичните си коментари относно стоте дни на управлението. Заради тези случаи на непринудено или съзнателно безхаберие си струва да припомним някои азбучни политически истини.
Практиката да се оценяват първите 100 дни на всяко ново управление е утвърден политически подход, който трябва да очертае посоката, стила на работа, координацията и енергията на новия кабинет. Той дава сравнително бърза, макар и предварителна (т.е. непълна) представа за готовността на управлението да започне да изпълнява предизборните обещания.
Това уточнение е важно, защото не са малко обвиненията, че „Прогресивна България“ не изпълнява предизборните си обещания. Но на изборите такива обещания за крайни резултати в „заковани“ срокове не са давани – нито за сто дни, нито за 500 дни (както бе при правителството на сглобката), нито за прочутите 800 дни на Симеон Сакскобургготски. Така, както пилците се броят наесен, изпълнението на поетите пред избирателите ангажименти се оценява в края на управленския мандат. След като програмата за управление е представена, срокове вече има и те следва да бъдат оценявани.
В обобщение, първите сто дни на едно ново управление са по-скоро символичен срок.
Те имат значение най-вече от гледна точка на формиране на инструментариум за публична комуникация, чрез който да бъде внесен реализъм в очакванията на обществото и да се постави началото на диалога между управляващи и общество относно целите и посоката на развитие на държавата. Истинската задача при анализа на стоте дни е прочитът и изясняването на критиките, като „се отсее зърното от плявата“, т.е. отделят се критиките, основани на някакви аргументи, от пристрастните политически нападки.
Веднага трябва да се подчертае, че едно разумно и компетентно управление отделя необходимото внимание на всяка аргументирана критика. Това е задължителна част от постоянната самооценка на правителството. Редица от критичните оценки за работата на новото управление са основателни, а решаването на тези проблеми до голяма степен ще очертае перспективите пред него.
Стана ясно, че е погрешно (независимо дали се прави умишлено или неволно) в първите сто дни да се търси успех, измерван с отчитане на видими (крайни) резултати. Трябва обаче да се подчертае, че в рамките на стоте дни на това управление има постигнати два ключови завършени резултата: приемането на Бюджет 2026 и разработването на мандатна управленска програма на правителството. Нито един от тези два резултата не е безупречен, но в тяхната цялост те създават предпоставка за следващата изключително важна стъпка – подготовката и приемането на Бюджет 2027.
Тъй като дебатите около Бюджет 2026 в парламента и извън него представиха достатъчно ясно
реалното положение и неоснователността на повечето претенции към него, този въпрос може да се приеме за затворен, въпреки че определени политически фактори продължават (без особен успех) да повтарят едни и същи неверни или подвеждащи твърдения. Затова си струва да съсредоточим вниманието си върху мандатната програма за управление на страната до 2030 г., приета от правителството в края на въпросните сто дни.
Не си струва да отделяме особено внимание на критиките, че това е направено прекалено късно. Вярно е, че кабинетът на Росен Желязков обяви управленската си програма на 40-ия ден, а правителството на „сглобката“ начело с Николай Денков – на 51-ия (и то при положение, че ставаше дума за програма с хоризонт година и половина, което е в разрез със закона за администрацията).
Но както се видя от развитието на събитията, бързината на формалното приемане на документа бе обратно пропорционална на трайността на съответните правителства. Правителството на „четворната коалиция“ на Кирил Петков и до края на съществуването си въобще не си направи труда да разработи и приеме мандатна програма (опитвайки се да „отбие номера“, представяйки за управленска програма подписаното коалиционно споразумение между партиите). Затова, да преминем по същество към основните съдържателни критики към управленската програма, някои от които издават пълно неразбиране, дори от страна на титуловани люде.
Да се съсредоточим върху две основни групи мнения, които оценяват негативно програмата,
но от диаметрално противоположни позиции. Първата група критици смятат, че програмата е нереалистична, прекалено амбициозна, неосъществима и дори подготвена предимно с рекламна цел. Втората група също отрича програмата, но с огледални аргументи – че е лишена от реформаторски устрем, разчита на постепенни еволюционни изменения, предвижда слаби и половинчати мерки, с една дума – бяга от големите обещания за промяна, дадени на избирателите.
Например, икономист, при това преподавател в УНСС, смята, че „управленската програма е един пожелателен, пиар документ“. Какво пък, всеки има право на мнение, но тук любопитен е аргументът за подобна оценка. А именно, че записаното в програмата не е отразено в средносрочната бюджетна прогноза и в средносрочния фискално-структурен план, и двата със срок на действие до 2028 г. (и приети преди програмата). Така коментаторът стига до фундаменталния извод, че „няма значение какво пише в тази програма“, тъй като то не съответства на „истинските документи“. От което следва пълно преобръщане на нормалната политико-управленска логика, която постулира, че бюджетното планиране е инструмент на стратегическата политика за управление, а не обратното.
Да разгледаме типичен пример за втората група критики на програмата за управление. В случая критичният патос е съсредоточен върху първата стратегическа цел в програмата (и действително „символ-верую“ на предизборната кампания на „Прогресивна България“) – демонтажът на олигархичния модел, като задължително условие за развитие на политики във всички обществено-икономически сфери.
Тук обаче е открит голям кусур – „отвъд общите пожелания и очакваните резултати конкретните мерки за този демонтаж са доста скромни“. За да изясним дали това е така, нека припомним някои от записаните мерки, при това със срок до края на настоящата година. Например, в програмата са поставени задачи, като „идентифициране на лицата, изпълняващи ролята на посредници между върха на олигархичната пирамида от една страна, и министерствата и правоохранителните органи от друга“, „установяване на подставените лица в бизнеси и собственост“, „засилени проверки за съответствие с декларираните доходи“.
Интересно, каква точно конкретност не достига на цитираните мерки? Оказва се, липсва отговор на въпроси като: кои лица са на върха на тази олигархична пирамида, всички ли подставени лица ще бъдат установени, колко засилени ще бъдат проверките на доходите и т.н. Наистина, доста странни претенции към една мандатна програма за управление, която не е постановление за привличане към отговорност и затова не се очаква да включва поименен списък на конкретни лица и фирми. Така стигаме до двусмисленото заключение, че в програмата има доста „мерки, които продължават очакването за резулат, но този резултат може да го има, но може и да е съвсем скромен или съвсем никакъв“.
Тук стигаме до един много важен въпрос, който ще определи не само истинската стойност на програмата, но и съдбата на това управление – пълноценното и своевременно изпълнение на поставените цели, т.е. ефективността на правителството. В това отношение инструментите за мониторинг, оценка и отчетност на изпълнението имат ключово значение и те непременно трябва не само да бъдат разработени, но и да бъдат публично достъпни. Световната практика обаче е този съществен елемент на програмата да бъде представен на равнището на оперативните (годишни) планове и анализи за нейното изпълнението и да бъде представян в обобщен вид в хода на осъществяването на мандата.
Написаното дотук съвсем не означава, че към програмата за управление на „Прогресивна България“ не могат да бъдат отправени въпроси и критични бележки.
Но те трябва да бъдат обосновани с компетентни аргументи, а не с предпоставките, заради които заекът все едно трябва да бъда набит, без значение дали е с шапка или без шапка. Същинската дискусия на тази тема предстои, най-вече при подготовката и обсъждането на бюджета за 2027 г., когато много от въпросите ще намерят практически отговор.
Източник: Banker.bg
