„ВАР-ът на Actualno“ е спортна рубрика на Actualno.com, в която чрез коментари и анализи правим по-детайлен преглед на най-наболелите теми в българския и световен спорт.
България някога беше държава на олимпийски шампиони. Днес сме държава на спортни скандали. Помните ли Сеул 1988? Аз не съм бил роден. Тогава е било нещо страшно – 10 златни медала, 12 сребърни медала, 13 бронзови медала. Можете ли да си го представите днес? Да, ама то тогава било със „съветски методи“, биха казали някои. Може и да са прави. Само че 5 олимпийски титли спечелихме и в Сидни 2000, с още 6 сребърни и 2 бронзови медала. Оттогава, с малки, но и логични изключения от правилото, българският олимпийски спорт затъва. А едва ли има по-добър и обективен показател за нивото на спорта за една нация от това как се представя на олимпийски игри.
Едно време българският спорт раждаше шампиони, сега ражда скандали. Шампиони пак има, но те не са продукт на българския спорт. Те са шампиони заради себе си, заради хората около тях. Напук на средата, която ги дърпа назад. Защото средата е основополагаща за растеж във всяка една сфера от живота. И когато средата е токсична, не можем да се надяваме на растеж. Само погледнете какво се случва в почти всяка спортна федерация у нас. Скандали, вътрешни битки заради его и лични интереси. А държавата – държавата си стои отстрани и отказва да се ангажира с по-сериозна политика за спорта, която да ни извади от блатото, в което затъваме от години.
Най-пресните примери са скандалите в Българския олимпийски комитет, Българската федерация по борба, Българската федерация по лека атлетика, Българската федерация по вдигане на тежести, а и скандалите във федерациите по шахмат, автомобилизъм, колоездене. В други федерации пък все едно времето е спряло – дори не може да се вдигне скандал, защото не се случва нищо. Вижте федерацията по баскетбол например – има изключителен спортист на световно ниво, докоснал се до НБА, а никой дори не си мръдна и пръста да го използва за популяризиране на спорта у нас.
Вече писах защо „Царицата на спортовете“ е в клинична смърт у нас: заради институционално безхаберие, довело до липсата на базови условия за практикуване на най-достъпния спорт. Подобна е ситуацията и в другите спортове. Отчита се някаква дейност, без да има ясна идея защо се прави. Липсва визия и системна работа. Това е най-големият проблем на българския спорт. Всичко останало – корупция, скандали, липса на бази, изтичане на таланти, е следствие от това. Тихият убиец на българския спорт е това, че няма кой да изгради дългосрочна стратегия и да я следва последователно – с мисъл да се създаде нещо устойчиво във времето.
Открай време е ясно, че държавното финансиране в спорта е крайно недостатъчно. Процентът, който се отделя от брутния ни вътрешен продукт за спорт, е 40 пъти по-малък от средния за Европейския съюз. Но и начинът, по който се разходват тези средства, е притеснителен. Като тръгнем от най-високо, държавно ниво: от години спортното министерство излива почти всичките си пари за елитен спорт, защото само той може да бъде лъскав и да пази властта. Масовият спорт, който е основата на пирамидата, е захвърлен на бунището, защото за плодовете от него ще трябва да се чака с години. Никой от властимащите не иска да обърне пирамидата, а липсата на политическа воля за такава промяна е пагубна за нас като общество.
По федерациите парите също се разходват хаотично и без ясен план – къде заради Министерството, което им налага недомислени целеви рамки, къде заради самото ръководство на отделните федерации. Много често парите се харчат непрозрачно, за „свои хора“, а за клубовете и за децата остават жълти стотинки. Голям проблем се крие и в спортните бази, където масово са в трагично състояние, ако въобще има някаква база за водене на тренировъчен процес. Треньорите работят при скандално ниски възнаграждения, принудени да изкарват прехраната си и на други места. Училищният спорт пък е достигнал дъното в развитието си, а тъкмо оттам може да дойде съществена промяна на ситуацията у нас.
Любимото ми е, когато някой каже, че „ние сме малка държава“ и толкова си можем. Веднага ми изникват в съзнанието държави като Словения и Хърватия, които са съответно с 2 млн. и 3,8 млн. население. И в двете държави се работи изключително стратегически в областта на спорта. Силни школи, развити спортни бази, ясна система за работа във всеки клуб и всяка федерация. В момента и Словения, и Хърватия могат да се похвалят с изключителни атлети на световно ниво в няколко различни спорта. И сами се сещате за примери: Тадей Погачар прави революция в колоезденето, Лука Дончич е водеща звезда в НБА, Лука Модрич е носител на „Златната топка“ във футбола.
Не е нужно да имаме безкрайни ресурси, за да имаме успехи в спорта и да вървим напред. Достатъчно е само да се изгради ясна държавна политика, да се поставят хора с визия за управление и с желание за системна работа. Всичко, от което има нужда българският спорт, са прозрачно и стратегическо управление, с мисъл и инвестиции в децата и в клубовете. Не го ли направим, българският спорт ще продължи да вегетира, докато „тихият убиец“ окончателно отнеме бъдещето му.
Автор: Стефан Йорданов
ОЩЕ ОТ „ВАР-ЪТ НА ACTUALNO“: Моделът „Арда“: Малкият клуб от Кърджали, който показа големия път за българския футбол
Източник: Актуално
