„Окачените бутонки“ е спортна рубрика на Actualno.com, в която припомняме историите на позабравени футболисти от миналото.
Историята на бразилския футбол е история на несравнима страст, креативност и устойчивост. Всичко започва в края на XIX в., когато Чарлз Милър въвежда този спорт в страната, след като се завръща от обучението си във Великобритания. Играта бързо завладява нацията, като първият официален мач се играе през 1895 г. между Атлетическия клуб на Сао Пауло и колежа „Макензи“. С течение на десетилетията бразилският футбол се превръща от занимание на елита в източник на национална гордост.
Появата на клубове като Фламенго, Коринтианс и Вашку да Гама ражда силни съперничества и динамична фенска култура, която остава ненадмината и до днес. Разнообразното население на страната, от градските центрове до отдалечените селски райони, намери общ език в красивата игра. През 50-те и 60-те години на ХХ век настъпва златният век на бразилския футбол, а националният отбор доминира на международната сцена. Водени от легенди като Пеле, Гаринча и Жаирзиньо, „Селесао“ завладяват света със завладяващия си стил „жого бонито“ – красива игра. Поколения наред бразилският футбол се позовава на тази „религия“, докато тя не беше прекъсната от една легенда, която наложи свой собствен стил в разцвета на „красивата игра“.
Капитанът, който пречупи стереотипа и блесна по свой собствен начин в „златното“ поколение на Бразилия
През 1963 година в Ижиу се ражда едно момче, което 31 години по-късно ще вдигне първата световна титла на Бразилия в новата ера. Карлос Каетано Бледорн Вери. Той е много дребничък и унесен. По тази причина чичо му на шега го нарича „Дунга“ – португалския превод на Сънливко, най-малкото джудже от приказката за Снежанка. Впоследствие „джуджето“ ще се пребори с прогнозите на докторите, че ще си остане дребосък и ще се превърне в една от най-големите легенди в историята на бразилския футбол именно с този прякор.
Стилът на Дунга беше обиден за един бразилец
Кариерата на Дунга продължава две десетилетия, като формиращите му години преминават в Интернасионал в Порто Алегре. Безкомпромисният му подход към позицията на дефанзивен полузащитник, съчетан със способността му да организира играта на отбора, бързо му спечелва репутацията на един от най-ефективните и дисциплинирани играчи в бразилската игра. Но в стилът му имаше нещо странно, нещо нетипично за бразилския футбол. Пасовете му били на по не повече от 10 метра – обидно за един бразилец. Шегуваха се с него, че най-дългото разстояние, на което ритал топката, било когато изпълнявал дузпа.
Лидерските качества и непоколебимата отдаденост на Дунга към националния отбор може би са най-добрият пример за това по време на мандата му като капитан на „Селесао“. Избран на тази длъжност през 1990 г., той превежда отбора през период на преход, като го води до триумфа на Световната купа през 1994 г. в САЩ и финала на Мондиал 1998. Без да блести като Пеле или Ромарио.
Като играч отличията на Дунга са доказателство за огромния му принос към играта. Освен триумфа на Мондиал 1994, той печели Копа Америка през 1989 г. и Купата на конфедерациите през 1997 г. На клубно ниво се радва на успехи с Интернационал, като многократно печели шампионата „Гаучо“. Влиянието на Дунга обаче се простира далеч отвъд спечелените трофеи. Непоколебимата му отдаденост на националния отбор и способността му да дава пример го превърнаха в почитана фигура сред бразилските фенове. Дори пред лицето на критиките за неговия по-прагматичен подход, наследството на Дунга като играч остава наследство на истински воин, който въплъщава бойния дух на „Селесао“.
Край на активната кариера и началото на треньорската
След като окачва бутонките си, естественото преминаване на Дунга към треньорската професия е широко очаквано. Дълбокото му разбиране на играта, съчетано с доказаните му лидерски умения, го превърнаха в основен кандидат да поеме ролята на старши треньор на бразилския национален отбор. Първият мандат на Дунга като мениджър на „Селесао“ е през 2006 г., след разочароващото представяне на отбора на Световното първенство през 2006 г. Натоварен със задачата да възстанови гордостта на нацията и да възвърне мястото на отбора сред световния елит, Дунга не губи време да прилага характерния си прагматичен подход.
Дунга – човекът, който сложи край на красивата игра
Треньорската философия на Дунга е отражение на собствения му стил на игра – дисциплиниран, организиран и фокусиран върху резултатите. Това значи едно нещо – краят на „жого бонито“. Макар че подходът на Дунга беше критикуван от някои заради предполагаемата липса на усет, той беше безспорно ефективен. Представянето на „Селесао“ по време на първия му мандат като треньор се характеризираше с подновено чувство за устойчивост и желание за постигане на резултати, което е в ярък контраст с по-свободния стил, характерен за отбора в миналото.
От една страна, той извежда отбора до титлата на Копа Америка през 2007 г. – значимо постижение, което спомага за възстановяването на репутацията на „Селесао“ на международната сцена. Въпреки това прагматичният му подход и възприеманата липса на атакуващ талант предизвикаха критики от страна на феновете и специалистите, които жадуваха за връщане към стила „жого бонито“, който определяше футбола на страната в миналото. Напрежението достигна връхната си точка на Световното първенство по футбол през 2010 г., когато отпадането на „Селесао“ на 1/4-финал беше възприето от мнозина като разочарование. Вторият мандат на Дунга като мениджър на „Селесао“, започнал през 2014 г., беше белязан от подобна смесица от успехи и противоречия. Макар че успешно изведе отбора до титлата в Копа Америка през 2015 г., неговата възприемана негъвкавост и нежелание да възприеме по-смели тактики доведоха до нови призиви за уволнението му.
Автор: Дария Александрова
ОЩЕ от „Окачените бутонки“: Първият футболен емигрант на България, който чака 12 години, за да стане отново шампион с Левски
Източник: Актуално
