Има само една по-голяма беда от лошото управление – слабата опозиция. Силната опозиция – не просто креслива или арогантна, а способна на обоснована критика и алтернативни решения – е благо за обществото и дори за управляващите. Слабостта на опозицията често поражда у управляващите (особено когато имат абсолютно мнозинство) илюзията, че могат въобще да я игнорират. Да, за 130 души в парламента не е особено трудно (поне временно) да мачкат останалите 110, особено ако те са непримиримо разделени. Но проблемът е в това, че силата, избрана от (грубо казано) милион и половина души, по този начин казва на останалите четири милиона и половина култовата фраза на старшината от казармата „Когато говориш с мен, ще мълчиш!“
Няма спор, че към дадения момент
парламентарната опозиция е слаба не само като аритметичен сбор,
но и като политически капацитет, а освен това е непоправимо раздробена. В допълнение всяка от опозиционните формации има лоша репутация, макар в различна степен и по разни причини. Затова някои анализатори определят състоянието й като „нокдаун“ и не виждат видима перспектива за нейното укрепване. Ако става дума за тази опозиция с тези действащи политици, вероятно е така, поне засега.
Но не бива да се забравя базисният факт, че опозицията се определя не толкова сама по себе си, а в отношението към управляващите. Както гласи древната мъдрост, истината се познава в сравнението. Слабостта на опозицията и евентуалното й преодоляване зависи в голяма степен от устойчивостта, сплотеността, мъдростта и най-вече от управленската ефективност на управляващите. Опитът на много страни, вкл. на България от 1990 г. насам, показва, че никое мнозинство, дори най-внушителното, не е вечно. Причините за отслабване и дори разпад на мнозинството могат да бъдат различни и да действат както самостоятелно, така и в съчетание. Например: вътрешни напрежения, борба между лобита и личностни конфликти; икономически кризи с отражение върху голяма част от населението; масови протести, вкл. по незначителни на пръв поглед поводи; „износване“ на лидера (видяхме примера с Орбан); влияние на външни обстоятелства и фактори.
Всички тези фактори биха могли да се задействат и в настоящия парламент, но към тях трябва да се прибави
една специфична и опасна уязвимост за управляващите.
Сама по себе си тя не подсилва опозицията, но разширява нейните възможности и дори превръща някои нейни дефекти (като вътрешна несъвместимост) в потенциални преимущества. Тази уязвимост се състои в избраната от Радев политическа стратегия за спечелване на максимална подкрепа (абсолютно мнозинство) чрез адресиране на разнопосочни и дори изключващи се послания към отделните фрагменти на дълбоко разделеното българско общество, както и чрез търсене на всички възможни съюзници.
Оттук нататък, вероятно без отлагане, всяка част от разнородния електорален корпус ще иска „своето“, основавайки се на предизборните обещания на „Прогресивна България“, респективно, ще бъде разочарована от неизпълнението им. Тук е капанът, в който попаднаха категоричните победители – в стремежа да спечелят абсолютно мнозинство, те обещаха трудно съчетаеми неща на различните групи, а сега трябва да правят болезнен избор чия подкрепа да жертват.
Радев управлява с абсолютно мнозинство, но всяко негово действие ще разочарова някоя от тези групи.
Няма хоризонтално решение, което да удовлетвори всички.
Опозицията има уникален шанс да капитализира това разочарование и да привлича различни групи избиратели към себе си като алтернатива, защото всяка формация ще има към кого да се обърне. С други думи – когато Радев избере А, жертвайки Б, то група Б е открита за някой от опозиционните субекти –този, който най-добре артикулира нейните искания.
Мнозина анализатори днес твърдят, че абсолютното мнозинство е голямо преимущество, защото управляващите могат да прокарат каквото решение поискат. Но в условията на противоречиви обещания, абсолютното мнозинство се превръща в неограничена отговорност. Радев не може да използва култовата реплика на Борисов: „Ние искахме, но коалиционните партньори не ни позволиха.“ Той няма партньори, всяко разочарование се адресира директно към него. В парламентарната система слабостта на коалициите е, че често не могат да действат решително и последователно. Но те имат едно огромно преимущество – могат да разпределят отговорността. Радев няма с кого да я сподели – той има цялата власт и е напълно отговорен за нея.
Разбира се, тази уязвимост на управляващите не се превръща автоматично в преимущество за опозицията. Трудно може да се оспори, че парламентарната опозиция се отличава с много ниско политическо ниво. Образно казано, не можем да очакваме от един тим да прилага сложните тактически схеми на „Барселона“, ако класата му е на третокласен селски отбор.
Ниската политическа класа не е просто външен недостатък –
тя е структурна пречка, която прави невъзможно прилагането на каквато и да е сложна и многостепенна стратегия.
Ако разглеждаме управляващи и опозиция в тяхната неразривна връзка, можем да обобщим така тяхната (и нашата) обща дилема, която се изразява много добре в знаменития афоризъм на Козма Прудков „Човек не може да направи това, което да направи не може“.
От една страна, ясно е, че опозицията не може да изпълни стратегия, която надхвърля нейния политически капацитет. Няма тактически похват, който да компенсира липсата на базови умения – индивидуално майсторство, координация, дисциплина, комуникационна култура. Това е като да очакваш от отбор от аматьори да изпълнява заучена „изкуствена засада“ – неизбежно някой ще „увисне“ и ще „покрие“ засадата.
От друга страна, Радев не може да изпълни всичките си обещания едновременно. Той също е човек. И той „не може да направи онова, което да направи не може“ – да бъде едновременно проруски и проевропейски, социален популист и фискален консерватор, националист и защитник на малцинствата.
Тогава остават три възможни сценария.
Първи сценарий: управлението рухва под собствената си тежест – популисткият балон се спуква, икономическата криза го довършва, а опозицията просто е там, за да поеме властта, без да е направила почти нищо. Втори сценарий: България навлиза в дълъг период на квази-авторитарна стабилност. „Прогресивна България“ успява да задържи значителна електорална подкрепа, отслабва опозицията допълнително, поема контрол над съдебната система и медиите и управлява без реална алтернатива години наред.
Има и трети сценарий, да го наречем средносрочна авторитарна нестабилност; той е може би най-болезненият, но и най-правдоподобен. Това е вариант, при който властта е достатъчно силна, за да се задържи, но не достатъчно, за да управлява ефективно.
Защо този сценарий изглежда най-вероятен? Защото съчетава реализма за слабостта на опозицията с реализма за ограниченията на Радев. Той не води до щастлив край, но не води и до пълен крах. Той поражда изтощителна, сива, фрустрираща политическа реалност, в която никой не печели, но обществото бавно научава, че дори и най-калпавата опозиция е по-добра от липсващата.
Драмата е, че
засега няма достатъчно силна и видима алтернатива –
както на Радев, така и на парламентарната опозиция. Но вероятно ще се появи. „Засега няма“ не значи „никога няма да има“. Българската политическа история е пълна с примери за внезапно изгряващи фигури – от царя-изгнаник до генерала-президент-премиер. Често алтернативата идва оттам, откъдето никой не я очаква, и точно когато изглежда, че системата е напълно безнадеждна.
Източник: Banker.bg
