В служебно правителство министърът на вътрешните работи не е просто администратор на системата – той е гарантът на легитимността. Защото когато политическата сцена е в преход, а институциите работят под натиск, именно МВР се превръща в структурата, която може да направи изборите или безспорни, или спорни. Времевият хоризонт е кратък, а рискът от грешки – огромен: в този период държавата няма нужда от експерименти, а от спокойствие, законност и предвидимост.
Служебният министър на вътрешните работи действа в ясно ограничен времеви диапазон и по дефиниция няма политически мандат за реформи. Точно затова задачата му не е да „остави следа“, а да гарантира устойчивост на институцията и контрол върху рисковете, които могат да компрометират изборния процес.
Първият управленски приоритет е да стабилизира структурата,
без сътресения и кадрови експерименти, които разклащат системата в най-чувствителния момент. Вторият е да засили дейността именно в тези направления на противодействие на престъпността, които имат пряко отражение върху изборния резултат – купуване на гласове, натиск върху зависими групи, криминални влияния на местно ниво и корпоративно принуждение. Това обаче трябва да се случи без да се отслабва работата по останалите линии, защото всяко пренасочване на ресурси, което оставя „празни пространства“, води до ръст на битовата престъпност и срив на доверието в държавата.
В този формат министърът не е политик и не трябва да се държи като политик. Служебният министър няма нужда да търси лични, партийни или предизборни дивиденти, нито да превръща МВР в инструмент за публична демонстрация на сила. Общественият резултат, който се очаква от него, е прост и измерим: ред, спокойствие и
избори без съмнения за натиск и манипулации.
Затова и профилът на такъв министър е специфичен. Той трябва да бъде юрист или доказан експерт със сериозна правна култура, защото в кратък хоризонт е необходимо всяко действие да е законово издържано и устойчиво, а не „ефектно за новините“. Паралелно с това министърът трябва да бъде управленец, а не харизматик – човек, който управлява чрез правила, координация, дисциплина и отчетност, а не чрез личен образ и силови послания.
Има и един принцип, който често се подценява: за да има доверие от всички служители на МВР, не е задължително министърът да идва от системата. Напротив – в служебен период често е по-здравословно той да не е бивш кадър на МВР, особено на ръководни длъжности, защото това почти автоматично активира вътрешни лоялности, зависимости и групови противопоставяния. В такъв момент държавата има нужда от
фигура, която стои над вътрешните баланси – арбитър, а не страна.
В крайна сметка служебният министър на вътрешните работи няма мандат да „реформира“ МВР, а да стабилизира системата и да усили контрола точно там, където престъпността влияе директно върху изборния резултат. Той трябва да бъде юрист и управленец с институционална култура, а не политик, който търси публичен ефект. Най-успешният служебен министър не оставя личен отпечатък – оставя след себе си чист процес и работеща държава.
Какво не трябва да прави служебният министър на вътрешните работи?
Служебният министър на вътрешните работи няма лукса на дългосрочно управление. Той работи в ограничен хоризонт, под напрежение и при висока институционална инерция. Затова най-големият риск не е „да не направи достатъчно“, а да започне действия, които изглеждат правилни на теория, но на практика създават вътрешен хаос, административен саботаж и съмнения в безпристрастността на системата.
Първото, което министърът не трябва да прави,
е да стартира инициативи, чиито резултати зависят изцяло от администрацията. В служебен формат администрацията почти винаги реагира реактивно – не защото непременно е злонамерена, а защото е натоварена, предпазлива и често мотивирана да „изчака следващите“. В подобна среда новите инициативи рядко стигат до реален резултат. Полезният подход е друг: министърът трябва да запази работоспособността на системата и да продължи онези вече започнати действия, които са разумни, работят и дават видим ефект.
Второ, той не трябва да приключва процедури, започнати преди неговия мандат – с изключение на случаите, в които законът поставя фиксирани срокове и отлагането би довело до правен проблем или институционален риск. Дори тогава
подписът му трябва да бъде „защитен“:
преди да вземе финално решение, той трябва да изиска от администрацията аргументирани писмени становища защо процедурата трябва да приключи именно сега, а не след редовно правителство. Това е проста управленска защита срещу подхлъзване в решения, които после лесно могат да бъдат атакувани като прибързани или обслужващи нечий интерес.
Трето, служебният министър не трябва да започва реформи. Не защото реформите не са нужни, а защото в служебен период няма време, капацитет, доверие и цялостен поглед върху системата, за да бъдат направени качествено. Всяка „реформа на крак“ почти неизбежно се превръща в разместване на хора и структури, което произвежда напрежение, демотивация и спад на ефективността в момент, когато държавата има нужда от стабилност.
Четвърто, министърът не трябва автоматично да се доверява на професионалното ръководство. Това не е призив към конфликт, а към управленска зрялост.
Доверието в служебен период трябва да е резултат от проверка,
ясни мотиви и аргументирани становища, а не от длъжност, биография или публичен авторитет. Министърът управлява с факти, писмени анализи и измерими резултати – не с обещания и уверения „от кухнята“.
И пето – той не трябва да започва кадрови чистки. Масовите промени са сигурен начин да се отключи вътрешна съпротива, саботаж и спад на оперативната работа. Ако се налагат смени, те трябва да са строго ограничени: само кадри с ключово значение за изборния процес и то при доказани съмнения за некомпетентност, партийна пристрастност или зависимости. Всяка друга чистка изглежда като политическа операция – и именно това компрометира основната мисия на служебното управление: доверие и честни избори.
В обобщение: служебният министър печели не чрез мащабни промени, а чрез
дисциплина, контрол и отказ от излишни рискове.
Понякога най-държавническото действие не е да „натиснеш газта“, а да не позволиш системата да излезе от пътя точно преди най-важния тест – изборите.
Какво трябва да направи служебният министър на вътрешните работи?
Служебният министър на вътрешните работи няма време да „опознава системата“ с месеци. В неговия случай управлението се измерва в седмици. Ако първите 10–14 дни бъдат загубени в колебания, компромиси и процедурна инерция, изборният процес остава без реален институционален щит. Затова министърът трябва да действа бързо, рационално и без илюзии – с ясна цел: работещо МВР и честни избори.
Първата му задача е кадрова и тя е неизбежна: да освободи директори и ръководители на структури, за които в публичното пространство има устойчиви данни за некомпетентност, партийни назначения или зависимости. Такава справка се изготвя лесно и бързо, а принципът е прост – „няма дим без огън“. Разбира се, решението не трябва да се основава на слухове, а на съвкупност от факти и сигнали, но в служебен период
отлагането на очевидното често се превръща в прикритие за риск.
Веднага след това министърът трябва да си изгради собствен екип. Не реваншисти, а разумни съветници – хора, които работят хладно, експертно и без желание да водят лични битки. Сред тях е полезно да има и бивши служители на МВР, но ролята им трябва да бъде експертна, а не кадрова. Системата се познава отвътре, но именно вътрешните връзки могат да превърнат съветника в инструмент на влияние. Затова е нужен баланс: компетентност без зависимост.
Кадровите решения трябва да бъдат взети в рамките на първата седмица, като министърът не бива да разчита на „добронамерени“ външни посредници, които му поднасят готови списъци с „правилни хора“. В служебния модел
подборът трябва да стъпи на три устойчиви източника:
лични контакти в системата (негови и на екипа му), проверима информация от „Вътрешна сигурност“ и оценка на професионалната биография. Личната информация следва да се получава директно от източника, с изясняване на мотивите, защото в МВР почти всяко мнение е част от някаква вътрешна карта на влияние.
Една от най-важните управленски стъпки, която рядко се прави навреме, е контролът върху информационния поток. Министърът трябва със заповед да пренасочи и структурира документооборота така, че ключовите материали да се виждат от него, от заместник-министрите и от съветниците му според принципа „необходимост да се знае“. Главният секретар е висша професионална длъжност с огромен властови капацитет и когато е назначен от предишна политическа конфигурация, неговата лоялност неизбежно е под въпрос. Тук темата не е личностна – тя е принципна: кой държи управленската видимост над системата.
Критичен е и
изборът на ръководство на Главна дирекция „Национална полиция“.
Директорът на ГДНП трябва да бъде сменен незабавно и на негово място да бъде поставен професионалист с доказана независимост. Такива хора има. И най-надеждният начин да бъдат открити не е чрез протоколни препоръки, а чрез вътрешния авторитет – включително чрез мнението на „обикновените полицаи“. Те знаят кои началници работят и кои обслужват.
До края на втората седмица трябва да приключат всички кадрови размествания, които са критично наложителни. След този срок министърът не бива да прави нови промени, защото всяко продължаващо разклащане на структурата се превръща в шум, нестабилност и спад на ефективността в теренната работа.
Управлението в служебен период изисква и една неизбежна предпазна мярка: министърът не трябва да разчита на
автоматичната лоялност и професионализъм на администрацията.
Всичко следва да се проверява, а решенията и документите да бъдат комплектовани с ясна отговорност и контрол – условно казано „с три подписа“. Това е защитен механизъм срещу грешки, подмяна на информация и процедурни капани.
След като кадровият и контролният блок е завършен, започва основната задача: подготовката на системата за честни избори. Това не става с лозунги, а с конкретна организация, ясни взаимодействия и постоянен оперативен надзор. Затова министърът следва да инициира съвместна работна група и формализирани заповеди за взаимодействие между МВР, Прокуратурата и ДАНС, с фокус върху престъпленията против политическите права на гражданите и върху изборния натиск на терен.
Ключова е и една ясна заповед към всички полицейски органи на терен:
пълно съдействие за провеждане на честни избори
и активни действия срещу нарушенията. На служителите, които охраняват реда в секциите, трябва да бъде недвусмислено обяснено, че ако лично забележат нарушения или престъпления по изборното законодателство, те трябва своевременно да се намесват, да документират и да докладват по вертикалата. Точно в изборния ден „малката нерешителност“ на терен ражда големите съмнения след това.
За да има реален контрол върху ситуацията, министърът трябва да създаде собствен оперативен щаб – с участие на заместник-министрите, съветниците и привлечени представители от ключови структури. Функцията на този щаб трябва да бъде проста, но постоянна: 24 часа в денонощието да се анализират и обработват сигналите за нарушения, купуване на гласове и натиск, както и всички предложения за подобряване на ефективността на процеса. В служебен период реакцията не може да бъде „след празниците“ или „след изборите“ – реакцията трябва да бъде в реално време.
Служебният министър не управлява полицията чрез началниците — той я управлява чрез доверието на честните полицаи. С действията и поведението си министърът трябва да заслужи
доверието на редовите, честните и некорумпирани полицаи.
В системата има много професионалисти, които работят почтено, но са свикнали да виждат „началници“, които идват за кратко и си тръгват без последствия. Доверието не се печели с речи и срещи по протокол, а с последователност: адекватна реакция на всяка докладвана ситуация, контрол върху процесите и внимателно наблюдение на постъпващата оперативна информация. Именно затова постоянно действащият щаб не е формалност, а управленски инструмент – мястото, където информацията от различни структури се проверява, съпоставя и превръща в незабавни решения. Когато редовият полицай види, че сигналът му води до реакция, системата се подравнява сама – и започва да работи в полза на държавата, а не по инерция.
И накрая –
най-важният принцип, който отличава държавника от импровизатора:
министърът не трябва да се прави на полицай. Той е ръководител на система. Неговият успех не се измерва по това колко акции е показал, а по това дали е оставил работещо МВР, спокойно общество и избори, чиито резултати не са родени от страх и зависимости, а от свободната воля на гражданите.
Служебният министър на вътрешните работи не трябва да заема поста с очаквания за реванш, разплата или подмяна на системата с „наш човек“. Това не е длъжност за лични битки и демонстрации на сила. Това е позиция, която изисква характер над страстите – хладнокръвна управленска дисциплина и фокус върху една кратка, но критично важна задача: държавата да премине през изборите спокойно, честно и без съмнения.
Служебният министър на вътрешните работи трябва да знае едно: той няма право на грешка, защото
грешките в този ресор не се плащат с рейтинг, а с легитимност.
Ако МВР бъде оставено в ръцете на зависимости, инерция и вътрешни влияния, изборите могат формално да се проведат, но държавата ще излезе от тях по-слаба – с разклатено доверие, съмнения за натиск и общество, което не вярва на резултата.
Най-опасното в служебния модел е, че пораженията не се виждат веднага. Те се натрупват тихо – в една неслучила се проверка, в един пропуснат сигнал, в един „удобен“ кадрови компромис. А когато стане ясно, че изборният процес е компрометиран, вече е късно: тогава цената не е смяна на министър, а криза на институциите.
Затова служебният министър трябва да управлява така, сякаш от неговата дисциплина зависи не просто един вот, а правото на държавата да бъде държава.
Източник: Banker.bg
