Глобалните вериги за доставки създават удобство и сигурност – всичко е на една ръка разстояние. Има го, когато го потърсиш. Няма значение кой и как го произвежда, щом стига до нас. Но дали е точно така? Дали всеки път, когато ни потрябва, всяко нещо ще е налично? Пандемията, геополитическите напрежения, растящите транспортни разходи и политиките за устойчивост поставят под въпрос стария модел на свръхглобализация, в който производството е силно концентрирано в Азия, особено в Китай. Днес много държави и компании търсят преместване на производството по-близо до крайните пазари или в политически по-надеждни страни – решения, известни като nearshoring и friend-shoring. ЕС се стреми да намали риска от зависимост и да увеличи устойчивостта на своите икономики.
Успешна интеграция
И за България тази тема е чувствителна. Индустриални зони като „Тракия икономическа зона“ край Пловдив вече са пример за успешна интеграция на страната в европейските вериги на доставки – там оперират над 200 компании, включително глобални производители, и работят десетки хиляди служители. Автомобилната индустрия се превръща в стратегически сектор за нас. Тук се произвеждат кабели, електронни компоненти и части за Volkswagen, BMW, Porsche и други марки. Страната вече е част от европейския „пояс“ на автомобилни доставки, който обхваща Чехия, Словакия, Унгария и Румъния. Текстилната индустрия и фармацията също се очертават като области, в които България може да се превърне в предпочитан партньор.
Център или периферия
Проблемът е, че процесът върви неравномерно, при това без цялостна национална стратегия. Полша и Унгария например активно изграждат политики за привличане на производства, свързани с батерии за електромобили, електроника, зелени технологии. Ако България не предприеме навреме подобни целенасочени усилия, рискуваме да останем в периферията на процеса и да се ограничим само до малък кръг от дейности.
Мост във времето
Ако в следващите 5 до 7 години България се възползва от пренареждането на глобалните вериги, страната може да привлече инвестиции, които да гарантират дългосрочна заетост, по-висока добавена стойност и технологичен трансфер. Ако обаче пропуснем този момент, има опасност след 2030 г. да бъдем заобиколени от новите индустриални центрове в Централна и Източна Европа, а нашата икономика да остане в зоната на нискодоходни сектори и да изостава в конкурентоспособността си.
Навътре вместо навън
Великобритания планира огромни инвестиции за връщане на производства в страната. Президентът Доналд Тръмп има свой план как САЩ да постигне това. Германия активно търси по-близки партньори в рамките на ЕС. Текстилни гиганти като Zara и H&M вече използват България и Португалия за бързи доставки, защото близостта до пазара става конкурентно предимство. Но дали България ще успее да осъзнае навреме, че става дума не просто за индустриални инвестиции, а за бъдеща роля в европейската икономика. Ако своевременно не изградим ясно позициониране, след това решенията ще са взети, а България ще е останала зрител.
Два сценария
Възможни са два сценария у нас – действия и пасивност на държавно ниво. Нека да прекараме двата „кадъра“ с времева линия до 2030 г., като държи под око и ефекта от присъединяването към еврозоната. В сценария „Действие“ България продава на Европа близост, стабилност и достъп до единния пазар. Правителството използва инфраструктурата и натрупания опит в индустриални зони и го мащабира. Фармацията и медицинските изделия са втора ос – с регулаторна подкрепа за качествени клинични и производствени практики. Влизането в еврозоната на 1 януари 2026 г. сваля валутния риск, което облекчава дългосрочните договори по веригите за доставки и прави големите инвеститори по-склонни да локализират ключови производства тук. Ефектът е особено осезаем при капиталоемки проекти. Ускоряват се и локалните сделки за сливания и придобивания, а банките финансират по-евтино; в комбинация с европейските средства и частен капитал това позволява да се развият цели клъстери. До 2030 г. този път води до по-дълбока интеграция във вериги за доставки, по-висока производителност и по-устойчив износ.
Пазарът решава
В другия сценарий държавата приема, че „пазарът сам ще подреди нещата“. Индустриалните зони остават фрагментирани, мрежовата инфраструктура се задъхва, а административните процедури продължават да бавят навлизането на нови мощности. Без активна политика за повишаване на добавената стойност, веригите за доставки ни виждат с фрагментарна роля. Ако изпуснем 2025–2028 г., около 2030 г. картата на новите европейски вериги ще е „нарисувана“ без нас, а ние оставаме в периферия с по-ниски маржове и по-висока циклична уязвимост. Еврозоната е решаваща и в двата сценария, но при действие тя работи като усилвател, а при бездействие е по-скоро временен козметичен плюс.
Навреме
Не бива да се отлага България решително да се позиционира в новата мрежа на европейските доставки. Това означава ясна индустриална стратегия с приоритетни сектори, подходящи условия за инвеститорите и използване на еврозоната като сигнал за стабилност. Ако направим тези стъпки навреме, може да влезем в потока на инвестиции и технологии, вместо по-късно да търсим решения на проблем, след като възможностите са ни подминали.
Текстът е част от бр. 128 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.
Източник: Economic.bg
