Няма спор, че нашите политици притежават удивителната способност да откриват топлата вода с ентусиазма на телевизия, която пуска сериал от миналия век, но го рекламира като премиера. Последната трагикомична разпра дойде с участието на вицепремиера без портфейл Иво Христов в телевизионно интервю на 9 май. Той обясни, че ще отговаря за образованието, културата, спорта и туризма – ресор, който той елегантно обобщи като „човешко развитие“.
Христов обясни пред БНТ, че „човешкото развитие“ е термин, въведен от ООН, и представлява всичко онова, което определя благосъстоянието и еволюцията на обществото. Това добре, но формулировката звучи така, сякаш новата власт ще превърне България в скандинавска социална държава, само че със същата администрация, назначения и политически рефлекси от края на XX век.
Два дни по-рано депутати от „Демократична България“ нарекоха Христов „отговорника по съветската пропаганда“ в отбора на Румен Радев. Новият вицепремиер явно доста се е засегнал, защото се зае да диагностицира „травмата на десницата“. Според него партиите вдясно не могат да преживеят „разгрома“ си на изборите на 19 април и продължават да живеят с „овехтели обсесии“, вкопчени в образа на врага отпреди 36 години.
Това е интересна теза, защото идва от политическа среда, която самата съществува именно чрез постоянното възпроизвеждане на исторически страхове, разделения и символични войни. Част от успеха на проекта на Радев се дължи именно на всяването на паника от приемането на еврото, войната в Украйна, цените, неправителствените организации и т.н.
„Мисля, че и най-деполитизираната домакиня, която отива да си купи магданоз, констатира, че нещо не е наред. Че някой лъжеше преди месеци, когато говореше за клуба на богатите, всички тези икономисти от НПО-тата, които обясняваха, че ще поевтинеят кредитите и че ни чака светло бъдеще, излъгаха. И никой не се покая. За това и спечелихме изборите, защото ние бяхме принципни. Точно преди година, президентът лансира своята инициатива за референдум. Не бе чут, прибързахме с приемането на еврото, ето го и резултата“, заключи вицепремиерът.
В отговор съпредседателят на „Да, България“ Ивайло Мирчев пък нарече Христов „българският Дугин“. Това не е особено ласкателно, като се има предвид, че философът ултранационалист Александър Дугин e идеолог на съвременния руски империализъм и концепцията за „Руски свят“. Той споделя идеята, че Русия трябва да играе ролята на „Трети Рим“ и с военна сила да си върне бившите съветски републики. Затова се смята, че философията му е повлияла на президента Владимир Путин и на решението му да анексира Крим през 2014 г., а през 2022-ра да започне пълномащабна война в Украйна.
Знаем, че в политическия речник на либералната градска десница сравнението с Дугин е почти еквивалентно на обявяване за опасност за цивилизацията. Аналогията с руския идеолог не е случайна, а целта е да се покаже принадлежността на екипа на Радев към антизападен, евразийски и авторитарен модел на мислене.
Иронията е, че докато едната страна говори за „овехтели обсесии“, другата моментално вади най-голямото геополитическо плашило от арсенала си. Така българският публичен дебат отново се оказва заклещен между две крайности – едните виждат навсякъде „соросоиди“ и „урсули“, а другите – Путин и „дугинисти“. Тъжното е, че пространството между тях си остава пусто.
В отговор на въпрос дали не се опасява от протести под надслов „Тук не е Москва“, Иво Христов определи израза като „глупаво скандиране“. „Разбира се, че тук не е Москва. Тук дори боклукът не се извозва. Това е глупаво скандиране, което върви само във вътрешните кръгове на десницата„, каза той и допълни, че „тук не е и Сингапур, не е и Париж“.
Междувременно „Демократична България“ се опита да измести разговора към съдебната реформа и предстоящия избор на Висш съдебен съвет. Лидерите на формацията настояха, че няма просто „ей така“ да дадат гласовете си. Искат прозрачност, публични критерии, проверки за интегритет и гаранции, че във ВСС няма да попаднат хора с „висящи папчици“ в прокуратурата. Това е напълно логична позиция, особено в държава, където съдебната система отдавна е символ не на справедливост, а на институционализирано недоверие.
Но и тук политическата реторика не издържа без драми. Атанас Атанасов определи ВСС като „язва“ на държавата, а министъра на правосъдието – човек, чието име чул за първи път едва с назначението му. В българската политика това е особен жанр, според който всеки нов министър бива представян или като месия, или като пълен анонимник, изпратен от задкулисието. Средно положение няма.
ДБ очевидно се опитва да се представи като „твърда, но конструктивна опозиция“. Формацията подчертава, че е най-дълго просъществувалата коалиция вдясно и че ще брани „европейския път“ на България. Проблемът обаче е, че българската десница от години страда от парадокса да има претенции за морален коректив, но да остава хронично слабо представена на избори.
Любопитно е, че докато ДБ говори за разсейване на концентрацията на власт и модернизация, политическият терен отново се върти около едни и същи фигури, зависимости и назначения. Най-шумният пример е Николай Копринков, който е новият началник на кабинета на премиера. Името му отдавна циркулира в политическите среди като символ на влияние зад кулисите. Самият Иво Христов защити назначението с думите, че Копринков е „много оперативен и ефикасен“, което, преведено от политически език, означава човек, който знае как работи системата.
От ДБ веднага отвърнаха, че около Копринков има твърде много съмнения, а „Продължаваме промяната“ зае по-внимателна позиция, заявявайки, че ще съди управляващите по действията им. Това е разумно, макар и малко закъсняло откритие за българската политика, че хората все пак трябва да бъдат оценявани по резултатите, а не само по митовете около тях.
И така, страната отново е разделена между „европейци“ и „евроскептици“, между „демократична общност“ и „задкулисие“, между „човешко развитие“ и „съветска пропаганда“. Старите думи са пребоядисани, но конфликтът е същият. Политическите сили продължават да съществуват чрез враговете си. Десницата има нужда от своя Дугин, а властта от своята „травмирана десница“. Без тези образи системата сякаш губи смисъл.
И може би точно това е истинската „овехтяла обсесия“ на българската политика – не миналото само по себе си, а невъзможността да се живее без него.
Източник: Banker.bg
