Световната енергийна карта отново се разклати, а петролът се върна в центъра на геополитическата сцена като инструмент на натиск и власт. Напрежението в Близкия изток започна локално, но неговата ударна вълна поразява глобалните пазари и достига до всяка икономика, всяка индустрия, всеки бизнес и всеки дом.
В това глобално пренареждане България трябва да реши дали ще е пасивен участник в променящата се система, или активен фактор, който в голямата заплаха вижда и възможности.
Няколко участници дават своя гледна точка към горещата тема за „черното злато“ и неговия диктат в броя на списание „Икономика“ за Май/Юни. Сред тях е и Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения.
Господин Кючуков, пуснат е „духът от бутилката“ – криза ли е това в Близкия изток, или е трайно пренареждане на световния ред?
Това е елемент и проявление на дълбока криза, дори мултикриза, както вече се определя – имайки предвид натрупването през последните две десетилетия на финансовата и мигрантската кризи, ковид пандемията и войните. Всичко това определено не се вписва в разбирането за цикличност, а по-скоро очертава характеристиките на една системна криза. Криза, която е съпътствана с дълбока ерозия на следвоенния световен ред – без обаче да се формира нов баланс. Защото двата основни стълба на този ред – международните институции (на първо място системата на ООН) и международното право се обезсилват (като ООН се заобикаля, а правото директно се отрича), без обаче на тяхно място да се създава нова институционална или правна рамка.
Остаряват ли вече принципите на свободните пазари и геополитиката ли трайно ще диктува икономиката?
Промяната в балансите и съотношението на силите в икономически план води до една на пръв поглед странна, но логична инверсия. Утвърждаването на Китай като основен и най-динамичен икономически фактор естествено става за сметка на стесняването на досегашните доминиращи позиции на Запада, на първо място на САЩ. Това променя оптиката – вече САЩ въвеждат протекционистки мерки и ограничения, докато Китай, като експанзионистка сила, е заинтересован от либерализация на търговията и свободен достъп до световните пазари. Като резултат – на практика е блокирана дейността на Световната търговска организация. От ключово значение за по-нататъшното развитие на света ще бъде дали борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай ще се води в полето на икономическата конкуренция, или ще се приплъзне към остра политическа конфронтация, включително и в сферата на сигурността.
Европа стратегически ли действа? Има ли полезен ход, който да използва?
Европа търпи всички последствия от кризата. Като засега не успява да намери верния отговор. На първо място, по екзистенциалния за ЕС въпрос: задълбочаване на интеграцията в посока федерализация или крачка назад към повече правомощия на националните държави. И тук не става дума за скорости – те можe да бъдат и две, и двадесет и седем – а за обща посока. Една разединена Европа трудно би могла да бъде сериозен международен фактор. Същевременно в геополитически план Европа се опитва да играе на чужд терен: ЕС напусна полето на меката сила, на ценностите и стандартите – политически и икономически, които досега успешно задаваше, на политическия диалог и дипломацията – за решаване на проблемите и се опитва да се прехвърли в коловоза на твърдата сила и надпреварата във въоръжаването. В резултат на което вече никой не ни търси за помощ при урегулиране на конфликтите – включително и когато става дума за Близкия изток и Иран.
Какви са някои от ключовите рискове за Европа и за България?
В по-широк геополитически план – плъзгането към един трайно конфронтиран и милитаризиран свят, без ясни правила на играта, доминиран от позиция на силата. Където войната вече се възприема като легитимен и морално оправдан инструмент за решаване на спорове, а дори и дебатът за използване на ядрено оръжие не е табу. За Европа – постепенното икономическо изоставане и политическо маргинализиране. А за България – своеобразно международно обезличаване.
Възможна ли е енергийна сигурност без промяна на политиките в Европа?
В момента сигурността определя всички останали политики – включително и енергийната. Проблемът е, че в основата на разбирането ни за сигурност е заложено единствено оръжието. А повече оръжие не е задължително да носи повече сигурност, дори обратното – както показа войната с Иран, защото чуждите военни бази в страните от Залива не им донесоха защита, а ги превърнаха в цел. Това, което отсъства, е вторият носещ компонент на сигурността – договорният. Европа беше много сигурна по време на разведряването, когато се разоръжаваше, а не през Студената война – когато се въоръжаваше. Очертаващата се нова студена война – когато и както да приключи конфликта в Украйна– едва ли носи позитивни очаквания. Включително, а може би дори и основно – по отношение на енергийната сигурност.
Каква да е стратегията на България в рамките на съюзите, в които участваме, за да намалим уязвимостта на страната по отношение на енергия, доставки и инвестиции?
Преход от присъствие към участие. Образно казано: българският външен министър (а и всеки друг) да отива в Брюксел с позиция и да се връща с решение, а не обратното – да отива за решение, а да се връща с позиция.
Каква линия да държи новото правителство, за да има баланс между променящата се реалност, поетите ангажименти и защитата на националния интерес?
Най-важното – оказващо се и най-трудно: всяко българско правителство да може да разчита на национална подкрепа по ключовите политики и интереси на страната, а не Брюксел да се третира като оплаквателна книга от всяка опозиция – срещу управляващите, което на практика означава – срещу страната.
Текстът е част от бр. 131 на сп. „Икономика“. Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии. Темите и мненията са подбрани от екипа на списанието и не съвпадат непременно с редакционната политика на Economic.bg.
Източник: Economic.bg
