Георги Лещарски – архитект, който живее в Германия, разказа в социалните мрежи история, която фрапира и искрено възмути потребителите в България. „В момента, аз и моето семейство изживяваме един кошмар. Не пожелавам на никой това през което ние минаваме“, написа Лещарски в началото на своя разказ. В него той обяснява как терминално болната от рак негова 84-годишна баба е понасяла отвратително отношение от медицински лица, как се е налагало да се плащат изключително високи суми, за да има кой да полага базови грижи за нея, как от болници и хосписи директно са отказвали прием.
Още: Пациентът не е длъжен да търси кръв, но кой ще я осигури? Болничната асоциация поставя остър въпрос
В крайна сметка болната жена е настанена с връзки в частен хоспис към голяма частна болница в София. Но не след дълго сама се отказва и се прибира у дома. Защо? Защото дори там, където семейството е плащало по 130 евро на ден, тя не е получавала дори елементарно човешко отношение.
Публикуваме разказа без редакторска намеса.
Истински кошмар
„В момента, аз и моето семейство изживяваме един кошмар. Не пожелавам на никой това през което ние минаваме.
Моята 84-годишна баба е терминално болна от рак.
През последните седмици разбрах нещо ужасяващо: в България човек трудно може дори да умре достойно!
Преди малко повече от година, но баба ми й беше открит рак на гърдата. Беше оперирана. След това откриха метастази в мозъка и черния дроб. Заради окаяното й вече здраве реши, да не се подлага на химио или лъчетерапия, тъй като в нейното положение също не беше ясно дали ще ги преживее, и просто продължи на хормонална терапия която също не понасяше добре.
В последните дни, за период около месец тя премина от човек, който ходи сам, до човек на легло, който не може да се обслужва сам.
Зрението ѝ почти изчезна. Получава делириуми. Има тежки кризи. Постоянно ѝ е студено.
Първоначално се грижехме за нея вкъщи.
После стана невъзможно.
Започнахме да търсим палиативна помощ.
Никъде не я приемаха.
В болница — не може, те не са лечебни заведения а тя не може да се излекува.
Хосписите — отказват…
Накрая, с 300 зора и с познанства, защото явно в България и за да ти помогнат да умреш ти трябва да познаваш някого, успяхме да намерим място в частен хоспис към една от големите частни болници в София.
Цена?
130 € на ден.
Сметнете го по 30. 3900 € на МЕСЕЦ!
Колко хора могат да си позволят такъв разход в България? Не мисля, че са мнозинството.
Но знаете ли кое е най-страшното?
Проблемът дори не са парите…
За тези пари на практика не получаваш НИЩО ОСОБЕНО!
Получаваш едно болнично легло и някакво минимално обслужване.
Дават храна на пациента три пъти дневно.
Дават му лекарствата — които семейството трябва само да купи.
Преобличат го, но памперсите също сам трябва да си ги носиш. Това е. Дотам.
А какво става когато пациентът е труден, объркан, в делириум или криза, както в случая на баба ми?!
НИЩО! НИКАКВИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ГРИЖИ.
За две седмици от както беше там, няколко пъти заварвахме баба ми в тежък делириум.
Питаме персонала “какво правите?”
Отговорът?
“Чакаме да се успокои.“
Или:
“Ето ви хапчето. Ако можете, дайте ѝ го. Ако не — ще ѝ сложим инжекция на сила.“
Дадохме съгласие да реагират веднага при подобни състояния. Даже да действат превантивно за да не се стига до кризи. И пак не се правеше нищо, докато някой от нас не отиде на място.
Когато сме там — ужким всички са на разположение.
Когато ни няма? Никакво внимание към баба ми.
Ако тя яде — яде.
Ако не яде — остава гладна.
Ако може да бъде преоблечена — преобличат я.
Ако буйства и е трудно — не.
Това ли са палиативни грижи?
Никакво внимание.
Никакъв професионализъм.
Никакво човешко отношение.
И постепенно започваш да разбираш как работи системата.
Или трябва да си някой “ много важен“, с много дебели връзки, или трябва някой постоянно да стои до пациента.
Третата опция е да мушнеш някое допълнително евро в джобчето на някой от дежурните сестри или санитари.
Всичко това, след като вече плащаш 130 евро на ден!!!
Стояли сме с часове и сме настоявали да бъде извикан дежурен лекар, за да се прецени какво още може да се направи, за да се облекчи страданието ѝ.
Защото точно това означава палиативна грижа. Не да излекуваш човек, когато вече не можеш, но поне да не го оставиш да страда.
И въпреки това част от лекарите се дразнеха, че ги викат.
В последните дни към баба ми са били груби.
Казвали са ѝ, че ако искала да я гледат по-добре, трябвало да си плаща сметките.
Само че всички сметки бяха ПЛАТЕНИ. След две седмици тя вече не издържа. Днес е поискала да бъде изписана на всяка цена.
На 84 години.
С метастази в мозъка и черния дроб.
Почти сляпа.
На легло.
И въпреки това е предпочела да напусне мястото, което уж трябва да облекчава страданието ѝ.
Как ще се оправяме оттук нататък?
НЯМАМ СИ НА ИДЕЯ.
В момента семейството ми живее във филм на ужасите.
И не пиша това, защото искам съжаление. Пиша го, защото не пожелавам на НИКОЕ СЕМЕЙСТВО, да преживява това през което ние минаваме.
Баба ми е достоен, образован и честен човек.
Не искаме чудо.
Искаме само едно:
да не я боли;
да не я унижават;
да не бъде оставяна сама в криза;
да може да си отиде от този свят с достойнство.
Оказва се, че в България дори това е прекалено много. Дори когато си готов да платиш солидно за него.
И после когато някой ме пита:
“Би ли се върнал да живееш в България?“
Се чудят защо отговорът ми е:
“КАТЕГОРИЧНО НЕ!”
Защото стандартът на живот вече може и да не е толкова различен от този в Западна Европа, но разликата в системата, отношението и човечността е огромна.
Човек разбира колко е важна тази разлика чак когато стане напълно безпомощен.
Надявам се никога да не ви се налага да я разбирате по начина, по който я разбираме ние сега.
Може просто да споделите този текст за да може, колкото може повече хора да прочетат тази история. Политиците трябва да разберат, ЧЕ НИКОЙ НЕ ГО ИНТЕРСУВА КОЙ, КОЯ ПОЗИЦИЯ ЩЕ ЗАЕМЕ.
Хората искат РЕЗУЛТАТИ! Искат да имат минимално достойнство. В момента го нямат дори когато си отиват от този свят.“
Още: „Още с влизането през вратата сте с 200 евро разход“: Властта иска да спре кранчето на разточителните доплащания в частните болници
Източник: Актуално
